Минутите се нижеха много бавно: петнадесет бяха вече минали, когато вратата на библиотеката се отвори отново. Мис Инграм се върна при нас през портала.
Щеше ли тя да се смее? Щеше ли да приеме думите на циганката като шега? Всички я погледнаха с жадно любопитство, а тя отвърна на тези погледи неприветливо и студено; не изглеждаше нито обезпокоена, нито весела; отправи се с твърди крачки към мястото си и седна, без да промълви дума.
— Е, Бланш? — обърна се към нея лорд Инграм.
— Какво ти каза тя, сестро? — запита я Мери.
— Какво мислите за тази циганка? Наистина ли умее да предсказва бъдещето? — питаха госпожици Ештън.
— Спокойно, спокойно, добри хора — отвърна мис Инграм, — не ме притеснявайте. Без съмнение вие сте готови да се чудите и да вярвате на всичко, щом придавате такова значение на тази циганка — това се отнася и за майка ми, — и сте уверени, че тук е дошла някаква истинска магьосница, съюзница на самия дявол. Оказа се, че тя е обикновена циганка-скитница, усвоила един банален начин за гадаене на ръка — не ми каза нищо повече от онова, което се казва обикновено в такива случаи. Задоволих прищявката си; а сега мисля, че мистър Ештън няма да сгреши, ако тикне в дранголника тази вещица, както рече преди малко.
И мис Инграм взе една книга, облегна се на стола си и така осуети всякакви по-нататъшни разговори. Наблюдавах я почти половин час: през това време тя не обърна нито една страница и лицето й ставаше все по-мрачно, все по-недоволно и все по-ясно показваше разочарование. Очевидно тя не бе чула за себе си нищо хубаво и ми се струваше — като съдех по мълчаливостта и по мрачното й настроение, продължили толкова дълго, — че тя въпреки привидното си безразличие придава доста голямо значение на думите на гледачката.
Между това мис Мери Инграм и Ейми и Луиза Ештън заявиха, че не смятат да влязат насаме при циганката, въпреки че на всяка от тях се искаше да отиде там. Започнаха преговори при посредничеството на Сам и след дълго сноване до библиотеката и обратно, от което краката на бедния посредник сигурно отмаляха, най-сетне с голяма мъка бе изтръгнато съгласието на неумолимата ясновидка трите да влязат едновременно.
Тяхното посещение не беше тихо като посещението на мис Инграм: от библиотеката се чуваше истерично кикотене и слаби писъци; след около двадесет минути трите отвориха шумно вратата и се завтекоха по коридора, сякаш бяха обезумели от страх.
— Тя е същинско чудо! — извикаха в нестроен хор те. — Каза ни такива неща! Знае всичко за нас! — И те се отпуснаха задъхани в столовете, които господата побързаха да им поднесат.
Всички настояха за повече подробности и трите дами заявиха, че гледачката им казала неща, които казвали и вършили още като деца; казала какви книги и украшения има в техните будоари — споменала дори предметите, подарени им от техни роднини. Те твърдяха, че тя дори четяла мислите им и пошушнала на ухото на всяка от тях името на човека, когото обича най-много, както и най-съкровеното й желание.
Като чуха това, господата помолиха настойчиво да чуят повече подробности за последните два експеримента на гледачката, но в отговор трите дами само се червяха, възкликваха, обзети от трепетна възбуда, и се кискаха. Техните майки им предлагаха амоняк и ветрилата си и час по час им повтаряха с огорчение, че трябвало да се вслушат в думите им навреме; по-възрастните господа се смееха, а по-младите натрапваха услугите си на развълнуваните госпожици.
Сред тази суматоха, когато цялото ми внимание бе погълнато от интересната гледка, чух някой до мен да се покашля. Обърнах се и видях Сам.
— Извинете, мис, циганката твърди, че тук имало друга млада дама, която още не е ходила при нея, и се кълне, че нямало да си отиде, докато не я види. Мисля, че това се отнася за вас, тъй като само вие не ходихте при нея. Какво да й кажа?
— О, ще отида непременно — отвърнах аз и се зарадвах, защото тази непредвидена щастлива случайност щеше да задоволи възбуденото ми любопитство. Измъкнах се тихичко от стаята, без никой да ме забележи — тъй като всички се бяха събрали вкупом около току-що завърналото се трио, обхванато от възбуда, — и тихо затворих вратата зад себе си.
— Ако желаете, мис — добави Сам, — мога да остана в коридора и ако ви уплаши, извикайте ме, аз веднага ще вляза.
— Не, Сам, върнете се в кухнята: не изпитвам никакъв страх.
Действително не ме беше страх; бях само много заинтригувана и възбудена.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Когато влязох в библиотеката, тя беше потънала в гробна тишина, а сибилата — ако това наистина беше сибила — се беше разположила в едно кресло в уютния ъгъл до камината. На раменете си имаше червено наметало и черна шапка на главата, по-точно — широкопола циганска шапка, завързана под брадата с разкъсана кърпа. На масата стоеше, загаснала свещ. Циганката се бе навела над огъня и четеше на светлината му малка черна книжка, подобна на молитвеник; тя си мърмореше нещо под носа, както си мърморят при четене бабичките, и при появяването ми не прекрати веднага занятието си: изглежда, имаше намерение да стигне края на пасажа.