Застанах на килима до камината и си сгрях ръцете, които бяха малко изстинали в гостната, понеже там седях далеч от огъня. Сега се чувствувах напълно спокойна, пък и във вида на циганката нямаше нищо, което би могло да ме смути. Най-после тя затвори книжката и бавно ме огледа; широката периферия засенчваше част от лицето й, обаче когато вдигна глава, забелязах, че то е странно: беше съвсем мургаво и черно, косата й на вещица стърчеше изпод завързаната под брадата бяла кърпа, която закриваше наполовина бузите или по-скоро челюстите й; очите й в миг срещнаха моите с дързък и втренчен поглед.
— Е, какво, искате ли да погадая и на вас? — каза тя с глас решителен като погледа й и рязък като чертите й.
— Това вече е ваша работа, бабке: ако искате — гадайте. Но ви предупреждавам, че не вярвам в никакви гадания.
— Виж ти каква сте били дръзка! Така си и мислех! Разбрах това по вашите стъпки още щом прекрачихте прага.
— Нима? Имате остър слух.
— Да. И остро зрение и ум.
— Всичко това ви е нужно във вашия занаят.
— Нужно е, особено когато попаднеш на такава като вас. Защо не треперите?
— Не ми е студено.
— Защо не побледняхте?
— Не съм болна.
— Защо не вярвате в моето изкуство?
— Защото не съм глупава.
Старата вещица се захили под шапката си, сетне измъкна една къса черна лула и като я запали, почна да пуши. Тя пуши известно време, сетне изправи приведения си гръб, измъкна лулата от устата си и като се вгледа втренчено в огъня, изтърси:
— Студено ви е, болна сте и сте глупава.
— Докажете го — отвърнах аз.
— Ще ви го докажа, и то с няколко думи! Студено ви е, защото сте самотна — огънят ви не гори, защото не е в допир с друг огън. Болна сте, защото не са ви дарили най-хубавите, най-силните и най-сладостните чувства, които са дадени на човека. Глупава сте, защото предпочитате да страдате, вместо да махнете с ръка към щастието; дори крачка не правите към него, когато то е тъй близо до вас.
Тя отново пъхна в устата си късата черна лула и страстно запуши.
— Можете да кажете това на всяко момиче, за което знаете, че живее само в богатска къща и е зависимо.
— Мога да го кажа на всяко, но ще бъде ли вярно то за всяко?
— При същите обстоятелства — да.
— Да, при същите. Но посочете ми поне едно, което да е поставено точно при същите обстоятелства.
— Ще се намерят хиляди.
— Трудно ще посочите дори едно. Ако искате да знаете, вашето положение е особено: вие сте много близо до щастието; да, стига само да протегнете ръка и ще го достигнете. Всичките условия за това са налице, трябва само едно движение, за да ги съедини. Съдбата малко ги е разединила, но дайте им само възможност да се съединят и ще узнаете блаженството.
— Не разбирам от ребуси. В живота си не съм разгадала нито една загадка.
— Ако искате да се изразя по-ясно, покажете ми ръката си.
— И да направя на нея кръст със сребро, така ли?
— Разбира се.
Дадох на старицата един шилинг. Тя го пъхна в стар чорап, който измъкна от джоба си, и като завърза чорапа на възел и го пъхна обратно, ми рече да протегна ръка. Аз я послушах. Тя се наведе над дланта ми и я заразглежда внимателно, без да я докосва.
— Прекалено гладка — каза тя. — Не мога да гадая на такава ръка — почти без линии. А и що за длан е това? На нея не е написана съдбата.
— Съгласна съм — отвърнах аз.
— Не — продължи тя. — Тя е написана на лицето ви: на челото, около очите, в самите очи, в очертанието на устните. Коленичете и вдигнете глава.
— Ах, това е вече по-понятна работа — рекох аз, като изпълних нареждането й. — Ще започна да ви вярвам.
Коленичих на една крачка от нея. Тя поразрови въглените на камината и там пламна светла струйка, която остави в още по-силна сянка нейното лице и освети ярко моето.
— Питам се с какви чувства сте дошли при мен сега — каза тя, като ме гледа съсредоточено известно време. — Питам се какви мисли бродят в главата ви в часовете, когато седите в гостната, а всички знатни господа се движат плавно пред очите ви като фигури във вълшебен фенер. Между вас и тях няма почти никаква връзка, сякаш те действително са безплътни сенки на човешки същества.