Силната бледост вече бе изчезнала от лицето на мистър Рочестър и видът му бе отново решителен и суров. Той пое чашата от ръцете ми.
— Пия за ваше здраве, светъл дух! — каза той и като изпи виното, ми върна чашата. — Какво правят те, Джейн?
— Смеят се и разговарят, сър.
— А не ви ли се стори, че имат сериозен и загадъчен вид, сякаш са научили нещо необикновено?
— Ни най-малко — те се шегуват и се веселят.
— А Мейсън?
— Той също се смееше.
— Ако всички тези хора дойдат тук и почнат да ме оплюват, какво бихте сторили, Джейн?
— Бих ги изгонила, сър, стига да мога.
Той леко се усмихна.
— А как ще постъпите, ако аз вляза при тях, а те само ме погледнат студено, пошушнат си нещо подигравателно и се изнижат от стаята, оставяйки ме сам? Бихте ли ги последвали?
— Мисля, че не, сър. Би ми било по-приятно да остана при вас.
— За да ме утешавате ли?
— Да, сър, за да ви утешавам, доколкото мога.
— А ако ви обявят за прокажена, задето сте останали при мен?
— Сигурно няма и да науча за това, а дори да науча, какво ме интересуват те?
— Значи, бихте рискували доброто си име за мен?
— Бих направила това за всеки приятел, който заслужава моята поддръжка. А вие положително я заслужавате.
— Върнете се тогава в столовата, приближете се тихичко до Мейсън и му пошепнете на ухото, че мистър Рочестър се е върнал и иска да го види. Придружете го дотук и после ни оставете сами.
— Добре, сър.
Изпълних нареждането му. Гостите учудено се вгледаха в мен, когато с твърда стъпка прекосих стаята. Отидох при мистър Мейсън, предадох му думите на мистър Рочестър и го съпроводих до библиотеката, а след това се качих горе.
Късно през нощта, след като вече си бях легнала, чух, че гостите се разотиват по стаите си. До ушите ми достигна гласът на мистър Рочестър, който казваше: „Насам, Мейсън; ето твоята стая.“
Този глас звучеше весело и ме успокои. Аз скоро заспах.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Бях забравила да дръпна завесата, както правех обикновено, и да спусна транспаранта. Затова, когато ярката и пълна луна (нощта бе ясна) застана срещу прозореца ми и надникна в него, светлият й взор ме пробуди.
Беше късно през нощта и като отворих очи, видях сребристобелия й диск. Луната беше великолепна и някак много тържествена. Надигнах се и протегнах ръка, за да закрия прозореца със завесата.
Боже, какъв вик!
Нощта, тишината и покоят бяха раздрани от див, остър, пронизителен вик, който отекна от единия край на къщата до другия.
Сърцето ми замря, а пулсът ми сякаш спря; протегнатата ми ръка замръзна във въздуха. Викът стихна и вече не се повтори. Каквото и същество да беше издало този ужасен писък, то не би могло скоро да го повтори: най-големият кондор в Андите не би могъл два пъти поред да издаде такъв писък в гнездото си сред облаците. Съществото, издало такъв вик, непременно трябваше да си почине, преди да го повтори.
Викът идваше откъм третия етаж, отгоре. Да, отгоре — в стаята точно над моята, — сега чух шум от борба; съдейки по този шум, това беше борба на живот и смърт. Някой извика с полусподавен глас:
— Помощ! Помощ! Помощ! — три пъти и бързо.
— Никой ли не чува? — отново се разнесе същият глас и после, сред яростен тропот и шум в горната стая, чух:
— Рочестър! Рочестър! За бога! Ела!
Някъде се отвори врата. Някой изтича или по-право се втурна по коридора. Над главата си чух други стъпки и нещо падна; сетне настъпи тишина.
Успях да облека една-две дрехи, макар че крайниците ми трепереха от ужас, и изтичах от стаята си. Всички се бяха събудили: от всяка стая долитаха възклицания, изплашен шепот; отваряха се една след друга врати, надничаха ту едни, ту други лица; коридорът се изпълни с хора. Гостите, включително и дамите, бяха станали от леглата си. „Какво е това?“, „Кой е ранен?“, „Какво се случи?“, „Дайте светлина!“, „Пожар ли има?“, „Крадци ли са ни нападнали?“, „Къде да се денем?“ — се чуваше отвсякъде. Ако не беше лунната светлина, хората щяха да се озоват сред непрогледен мрак. Всички тичаха насам-натам, тълпяха се на групички, някои хълцаха, други едва се държаха на крака. Смущението беше неописуемо.
— Къде, по дяволите, е Рочестър? — викаше полковник Дент. — Няма го в спалнята му.
— Тук! Тук! — отговори му гласът на моя господар. — Успокойте се всички, моля. Идвам.