Снежана Ташева
Джейн Ъндед и родовото проклятие
Глава първа
Едно необичайно запознанство
Сивиръс Снейп беше съвсем обикновен на пръв поглед магьосник на средна възраст. Носеше черни одежди и мантия, имаше магическа пръчка от буково дърво, обичаше да спи до късно, когато обстоятелствата му позволяваха и често си купуваше вестник „Пророчески вести“. От петнайсет години беше преподавател по отвари в училището за магия и вълшебство Хогуортс, което не беше детската му мечта, но засега го устройваше отлично. Живееше в замъка, в който се помещаваше училището, възхищаваше се на директора, уважаваше колегите си и никак не понасяше глупави и твърдоглави ученици. Свободното си време прекарваше най-вече в кабинета си, който се намираше в подземията на училището, където измисляше най-различни отвари, четеше книги или просто си почиваше от часовете.
В един особено слънчев следобед професор Снейп реши да се разходи из замъка. Тъкмо излязъл от стълбището, което отвеждаше към подземието, където се помещаваше неговият подопечен дом Слидерин, той забеляза щедро осветения коридор и тихо изруга. Но тъй като нямаше друг път към останалите, по-прохладни части от замъка, не му оставаше друго, освен да закрие лицето си с ръка и колкото може по-бързо да тръгне напред. Ето защо дори не забеляза голямата купчина книги, приближаваща се към него, която явно някой беше омагьосал да се носи на метър и половина над земята. Съвсем скоро книгите и професорът се сблъскаха челно с оглушителен трясък и всичко внезапно се намери на земята. Придобил най-киселата си физиономия, той се изправи ядосано и се огледа, за да разбере какво е станало. Дребничка вещица се беше навела близо до него и събираше пръсналите се по земята книги. Скоро и магьосницата се изправи, изгледа го виновно и побърза да каже притеснено:
— Много се извинявам. Простете, толкова съм разсеяна.
Професор Снейп използва момента, за да я огледа добре. Отначало я взе за ученичка, но вещината, с която си служеше, докато събираше отново книгите с магическата си пръчка, го накара да промени мнението си. Може би беше майка на някой ученик, дошла да донесе предварително учебниците на разглезеното си хлапе или пък някоя нова медицинска сестра, която тъкмо се нанасяше в замъка. След дълги размишления, той реши да я попита направо. В известен смисъл, училището беше негов дом и той имаше право да знае коя е тя и каква работа има в него.
— Не ме заболя много — излъга професорът. — А вие сте?
— Доцент Джейн Ъндед, новата преподавателка по защита срещу Черните изкуства.
Е, значи определено не беше познал. Като потисна за момент лошото си настроение, дори си позволи едва забележима усмивка. Отдавна се беше отказал да иска предмета за себе си, но всяка година го глождеше любопитството кой ли нещастник ще го получи. Ето че току-що беше получил отговор на въпроса си.
— Значи вие сте човекът, който трябва да стои до мен на закуска — изрече той с най-учтивия си тон. — Впечатляващо. Всяка година нов преподавател. Да се надяваме, че вие ще останете повече. Не изглеждате и наполовина толкова непоносима колкото някои от предишните. Извинете пропуска ми, аз съм професор Сивиръс Снейп, преподавам отвари.
— Приятно ми е. Всъщност, това, което посочихте преди малко, е една от причините да съм тук сега. Госпожица Ъмбридж, вероятно знаете, и преди се е занимавала с преподаване по моя предмет. Случи се да преподава и на мен за няколко месеца навремето.
— Впечатляващо — повтори той и изкриви устните си в полуусмивка.
В този момент доцент Ъндед почувства моментна слабост и ругаейки наум неприятното усещане и факта, че ѝ причернява пред очите, се строполи на земята, а книгите паднаха от ръцете ѝ и се пръснаха край нея.
Сивиръс постоя известно време пред цялата бъркотия със замислено изражение на лицето, чудейки се какво да прави, после въздъхна, наведе се и вдигна колежката си на ръце, омагьосвайки разпилените томове да го следват. Нямаше смисъл да я носи в болничното крило — мадам Помфри щеше да дойде едва на следващия ден, а нямаше да е учтиво да я зареже във Входната зала. Затова се запъти право към слидеринското подземие, мърморейки си под носа нещо от сорта на „а сега ще се види разбирам ли си от работата“.
Професор Снейп вървеше бързо и мълчаливо и горчиво си мислеше, че никак не е задължително ниските хора да са и леки. Ако знаеше, че новата му колежка тежи толкова, вероятно щеше да я пренесе с някое заклинание, но вече беше късно. Пък и това определено не беше правилно отношение към една дама. Ако имаше жена или приятелка, помисли си той, такава която можеше да го изтърпи повече от два дни, щеше да се държи с нея внимателно и да я носи на ръце, нищо че можеше да тежи повече от доцент Ъндед. Смятайки съвсем правилно, че новата му колежка няма навика да ограничава храната, той реши, че ще е полезно да ѝ даде нещо сладко, когато дойде на себе си. Стига да намери такова някъде из подземието си. Каквото и си купеше в последно време, или трябваше да го изяжда бързо, или то хващаше някаква странна лилава плесен.