— Да — отговори на въпроса Джейн.
— Много добре. Идете там. Попитайте за граф Стрептич. Изпратете му визитната си картичка. Имате ли такава?
Джейн извади една. „Полковникът“ я взе и написа в ъгълчето миниатюрно „п“, после й я върна.
— Така ще е сигурно, че графът ще ви приеме. Ще разбере, че аз ви изпращам. Окончателното решение зависи от него и от един друг човек. Ако прецени, че сте подходяща, ще ви обясни за какво става дума и можете да приемете или да отхвърлите предложението му. Това задоволява ли ви?
— Напълно — отвърна момичето.
„До тук — прошепна си тя, излизайки на улицата — не виждам клопката. И все пак трябва да я има. Никъде не дават пари за нищо. Трябва да е престъпление! Не остава нищо друго.“
Настроението й се промени. Джейн нямаше съвсем отрицателно отношение към престъплението. Напоследък вестниците бяха пълни с истории за най-различни момичета-бандити. Тя сериозно се бе замислила да стане една от тях, ако не успее да си намери работа.
С лек трепет премина през портала на „Харидж“, който беше нещо изключително. Повече от всякога й се искаше да има нова шапка.
Но смело отиде до рецепцията, извади визитната си картичка и без сянка на колебание попита за граф Стрептич. Стори й се, че чиновникът я изгледа с любопитство. Той обаче взе картичката й и я подаде на едно пиколо. Даде му някакви инструкции, но толкова тихо, че Джейн не долови и дума. Скоро пиколото се върна и я покани да го последва. Качиха се нагоре с асансьора и по един коридор стигнаха до широка, двойна врата, на която момчето почука. Миг по-късно Джейн се намери в голяма стая пред висок слаб мъж със светла брада, който държеше визитната й картичка в отпуснатата си, много бяла ръка.
— Госпожица Джейн Кливланд — прочете бавно той. — Аз съм граф Стрептич.
Устните му се разтеглиха в нещо, което вероятно трябваше да представлява усмивка, откривайки два реда бели равни зъби, но не се получи нужния ефект.
— Разбирам, че кандидатствате във връзка с нашата обява. Любезният полковник Кранин ви е изпратил тук — продължи графът.
„Той наистина бил полковник“ — помисли си Джейн, доволна от своята проницателност, но само кимна с глава.
— Ще ме извините ли, ако ви задам няколко въпроса?
Не изчака отговор, а започна да разпитва Джейн по начин, много приличащ на този на полковника. Отговорите й изглежда го задоволиха. Кимна един-два пъти.
— А сега, мадмоазел, ще ви помоля бавно да отидете до вратата и да се върнете.
„Може би искат да ме правят манекен — предположи Джейн, като изпълни молбата. — Но на манекен не биха платили две хиляди лири. И все пак предполагам, че е по-добре все още да не задавам въпроси.“
Граф Стрептич се мръщеше и почукваше с ослепително белите си пръсти по масата. Внезапно стана и отваряйки вратата на съседната стая, заговори с някой там.
Върна се и седна на мястото си, а една ниска дама на средна възраст влезе и затвори вратата след себе си. Беше закръглена и ужасно грозна, но въпреки това имаше вид на важна особа. Графът попита:
— Е, Анна Михайловна, какво мислите за нея?
Дамата огледа Джейн от горе до долу така, сякаш момичето беше восъчна фигура от изложба. Изобщо не поздрави.
— Може да свърши работа. Действителната прилика, в истинския смисъл на думата, е много малка. Но фигурата, цвета на косата и очите са много близки, по-близки от тези на останалите. А вие как мислите, Феодор Александрович? — попита най-после тя.
— Съгласен съм с вас, Анна Михайловна.
— Говори ли френски?
— Френският й е отличен.
Джейн все повече и повече се чувстваше като статуя. Никой от тези странни хора изглежда не си спомняше, че тя е човешко същество.
— Но дали ще бъде дискретна? — попита дамата и намръщено погледна момичето.
— Това е принцеса Попоренски. Тя пита дали можете да бъдете дискретна — обясни на френски граф Стрептич.
Джейн се обърна към принцесата и отвърна:
— Докато не ми обясните ситуацията, едва ли мога да дам някакви обещания.
— Така е, както казва малката. Мисля, че е интелигентна, Феодор Александрович, по-интелигентна от другите. Кажи ми, малката, дали си и смела? — попита дамата.
— Не знам. Не обичам особено да ми причиняват болка, но мога да я понеса — каза озадачено Джейн.
— А! Не исках да кажа това. Нямаш нищо против опасностите, нали?
— О! Опасностите! Това не е проблем. Обичам опасностите — заяви момичето.