— Съвсем не — отвърна младежът. — Обучаван съм на обущарски занаят. Баща ми е нещо като крал на обувките. Искаше и аз да се захвана с него… да се оженя и да се установя. И разни такива неща. Не че имаше предвид някоя конкретно… просто по принцип. Но аз исках да стана художник — завърши с въздишка той.
— Толкова съжалявам — каза съчувствено Джейн.
— От шест години се опитвам. Няма смисъл да си затварям очите пред фактите. Скапан художник съм. Достатъчно съм умен, за да зарежа това и да се върна вкъщи като блудния син. Чака ме сериозна работа.
— Работата е голямо нещо — съгласи се замислено Джейн. — Мислите ли, че и за мен можете да намерите някоя работа, свързана с обущарския занаят?
— Бих могъл да ви предложа нещо по-добро, ако искате.
— О, какво?
— Сега няма значение. Ще ви кажа по-късно. Знаете ли, до вчера не бях срещал момиче, за което да знам, че мога да се оженя.
— Вчера?
— На базара. Тогава я видях. Единствената!
Погледна Джейн много настойчиво.
— Колко са красиви ралиците — каза бързо Джейн със силно зачервени бузи.
— Това е вълчи боб — рече младежът.
— Няма значение — отвърна Джейн.
— Никакво — съгласи се той. И леко се приближи.