Най-сетне на едно листче, по-малко от останалите, чета: „Войната завърши един на един.“
Представете си, бях забравил една война!
Това се случило няколко дни след бягството на Джакомоне. Тайно от своите поданици, разчитайки на оръдията, които се надявал, че Бананито ще му произведе с молива си, Джакомоне бил обявил война на една съседна държава, която, разбира се, не се шегувала: нейната армия била вдигната, за да брани родината.
— Да, но ние не искаме да воюваме — казали новите министри. — Ние не сме като Джакомоне!
Един журналист отишъл за интервю при Джелсомино, който учел музика, за да се подготви за изнасяне на истински концерт.
— Война ли? — казал Джелсомино. — Предложете на неприятеля да я прекрати и вместо това да организира футболен мач. В него също може да има известни грубости, но във всеки случай ще има твърде малко проливане на кръв.
За щастие идеята се харесала и на противната страна, която нямала никакво намерение да воюва. Футболната среща се състояла следващата неделя. Джелсомино, разбира се, бил запалянко и не бил безучастен към играта на своя отбор. И толкова се запалил, че по едно време, както викал: „Хайде, нашите!“, изпратил топката в противниковата врата, както вече веднъж се било случило, ако си спомняте, в родното му село.
— Това не може да бъде! — казал си веднага Джелсомино. — Тази война не може да завърши с нечестна победа. Тук сме на футболен терен и лъжите не са позволени от правилника.
И веднага вкарал нов гол и на другата страна. На негово място, надявам се, и вие бихте направили същото!