Феримах въобще не разговаряше с момичетата. Дори сега, в тази малка, тясна крепост, където едва ли не постоянно седяха една до друга. Не обелваше и дума.
Когато Джем се върна от Мека, майка му едва го позна. А щом чу, че се е отказал да воюва, недоволно замърмори: "Не мога да повярвам, че си в състояние да говориш така! Нима си забравил каква цена ще трябва да платиш?"
Не беше забравил.
Нима можеше да забрави? Живееше с този страх от ранно детство.
Разпоредбите на кануннамето.
Примката на палача!
Смъртта!
Все пак се надяваше, че брат му ще му прости.
Джем изпрати писмо на Баязид от Мека: Мисълта за престола вече не ме блазни. Нека ти да бъдеш султан. Тук, в Мека, открих, че най-голямото богатство не идва от престола и короната, а от благоволението на Аллах.
Османският принц получи отговора на брат си едва след като се върна в Кайро: Щом е така, защо оставяш брат ти да скърби заради теб?
Баязид му даваше знак да се върне.
Не казваше обаче каква съдба ще му отреди в пределите на Османската империя. Принцът се надяваше да го изпратят в някое затънтено кътче далеч от столицата.
Когато Джем спомена намерението си да се завърне в османските земи, Нада направо полудя.
– Ще те убие! – развика се тя. – Ще те убие!
Чичек хатун не пророни нито дума, само заплака неутешимо.
Феримах? Тя мълчеше. Няколко пъти я попита за мнението ѝ, но всеки път тя му отговаряше: "Ти си султанът, ти трябва да решиш. Аз съм само писар".
Джем се чудеше къде да се скрие от постоянните писъци и ревове.
Султан Каитбай също не спираше да крещи в лицето му. Непрекъснато повтаряше:
– Аз спазих обещанието си, османецо. Спази и ти твоето.
Джем разказа на египетския султан, че е писал на брат си.
– Няма смисъл от кавгите между роднини. Най-добре да призная Баязид за падишах. Ще отида в столицата и ще коленича Не можа да довърши изречението. Каитбай се разкрещя:
– И кой ми казва това? Султанът, който потърси убежище при мен! Султанът, който поиска да му дам войска и пари, който ме помоли за подкрепа, за да възвърне престола си!
– Аз… само
– Слушай! – скочи мамелюкът. – Поиска войска – осигурих ти, поиска пари – дадох ти. Вземай парите! Заради теб си развалих отношенията с османската столица. И сега, когато брат ти се разгневи, изведнъж се свиваш в ъгъла и започваш да трепериш като малко дете. Това ли ти е благодарността за помощта, която ти оказах?
Това бяха тежки думи. Може би най-тежките, които Джем бе чувал през живота си.
Каитбай имаше право.
Джем го бе подвел. Султанът бе повярвал на думите му и бе развалил отношенията си с Баязид. Ако Джем се откажеше от битката за престола, означаваше да зареже Каитбай по средата на пътя.
Принцът бе на път да загуби приятелството на Каитбай, а това бе не по-малко опасно от враждата с Баязид.
Една вечер разгневеният египетски султан каза на Джем:
– Не ме интересуват приказките ти за вълка! Брат ти ми предложи един милион златни дуката за теб. Жив или мъртъв. Разбираш ли? Жив или мъртъв. Аз отхвърлих предложението му. Защо? Защото ти бях дал дума. Мъжка дума. А аз държа на думата си.
Джем разбра, че вече не е в безопасност в Кайро. Дворецът на мамелюците се бе превърнал в смъртоносен капан.
Жив или мъртъв… Срещу един милион златни дуката
Най-накрая Каитбай му бе заявил с тон, който не търпеше възражения:
– Заминаваш да воюваш! Майка ти, синът ти и жена ти ще останат при мен. Синът ти е още малък. Жена ти скоро ще роди. Тук ще са на сигурно място. Поведи войската и завземи престола. После ще ти ги изпратя в столицата заедно с богати дарове.
Джем си припомни как пламна лицето му, когато чу тези думи. Какво означаваше това? Защо този човек искаше да го отдели от семейството му? Най-после османският принц прозря коварните намерения на Каитбай.
Султанът щеше да задържи майка му, Огуз, Нада и все още нероденото бебе като заложници. Едва тогава Джем осъзна, че и той самият е пленник. Пленник, който струва един милион златни дуката.
Каитбай му бе казал съвсем открито: "Върви да воюваш, иначе – лошо!".
Нада не оставаше по-назад с увещанията си. Сякаш двамата се бяха съюзили. "По-добре да умреш, вместо да живееш като страхливец! – непрекъснато повтаряше тя. – Сега дори слугините в мамелюшкия дворец те смятат за пъзльо. Далила чула да те наричат така. Момичето плака толкова горчиво."