Командирът на крепостта не беше сгрешил.
Родоският кораб не доближи кея. Остана в открито море. Джем трябваше да достигне до него с лодка.
Когато Демистокъл почука на вратата му, Джем бе напълно готов, но се чувстваше притеснен до безумие.
Настъпи мигът, от който се страхуваше толкова много. Моментът, когато трябваше да се раздели с Феримах.
Как ли щеше да ѝ каже, че ще я остави на брега?
Как ли щеше да живее без нея?
Рицарят се поклони дълбоко на Джем.
– Жените вече са на борда. Ако сте готов, да тръгваме!
Принцът помисли, че и Феримах се е качила на кораба.
Опита се да потисне вълната на радост, която го заля. "Трябва да спазя решението си и да не причинявам повече беди на момичето. Ако се е качила, ще слезе. Тя ще остане тук."
– Колко жени качихте? Да не е станала някоя грешка? – бавно попита Джем.
Демистокъл се постара да прикрие раздразнението си. "Вместо да си спасява кожата, този си брои жените" – ядовито си помисли той.
– Три жени, Ваше Височество – отговори рицарят със спокоен тон.
Феримах бе останала на брега. Изведнъж Джем бе завладян от съмнението, че слугинята може да се е качила на борда на мястото на някоя от наложниците. Ако бе прозряла намеренията му, със сигурност би постъпила така.
– Да тръгваме! – подкани го нетърпеливо рицарят.
Когато тръгнаха към кея, Джем с изненада видя, че двадесет рицари са се строили от двете страни на изхода, водещ към мостика. Те щяха да образуват с щитовете си заслон над главата на принца, щом той излезеше от крепостта.
– Предпазна мярка – обясни Демистокъл. – По околните хълмове може да са се скрили стрелци.
Джем тръгна прикрит от щитовете. Внезапно дочу шум от познати стъпки зад гърба си. Феримах тичаше, за да го настигне.
Не искаше да я вижда. Нямаше сили за това.
– Господарю!
Джем се престори, че не я чува. Ускори крачка.
– Господарю!
Отново не се обърна. От лодката го деляха не повече от пет крачки.
– Джем!
О, боже! За пръв път Феримах се обръщаше по име към него. Как можеше да не откликне на този отчаян вик?
Спря. Обърна се. Рицарите също.
Феримах падна на колене и протегна ръка към Джем.
– Не ме оставяйте!
Сълзите по бузите ѝ блестяха като бисери на слънцето.
– Не ме оставяйте, принце!
– Няма как!
Коремът на Джем се сви на топка. Ако рицарите не го гледаха, щеше да изтича до Феримах, да я вдигне от земята, да я прегърне, да целуне ръцете ѝ, а после да каже: "Знаеш, че няма връщане от това пътуване, нали?"
– Не ме оставяйте! – продължаваше да моли момичето с протегнати нагоре ръце.
– Дори да отивам на смърт ли?
– Дори тогава.
Джем излезе от навеса от щитове. Спусна се към Феримах. Рицарите наблюдаваха изумени действията му.
Стрелците се чудеха какво да сторят. Отдавна бяха опънали тетивата. Трябваше само да пуснат стрелите.
Чаканият знак обаче не идваше.
Ръцете им вече започнаха да треперят от голямото напрежение.
Защо се бавеше Гедик Ахмед паша?
Изменникът внезапно се показа изпод заслона на рицарските щитове. Сега вдигаше от земята някакъв човек. Една стрела бе достатъчна.
Погледнаха отново към хълма, на който стоеше Гедик паша. Не се забелязваше никакво движение.
От мястото си не можеха да видят, че завоевателят на Отранто плаче.
42
Великият магистър Пиер Д'Обюсон се опитваше да изглежда спокоен, но напразно. Постоянно ставаше от мястото си и отиваше до прозореца, за да погледне към морето.
Дворецът на хоспиталиерите се издигаше на най-хубавото място на острова, но Д'Обюсон бе избрал да чака в една от кулите на портата на Великия магистър, която сякаш изникваше от морето. Портата бе толкова голяма, че бяха необходими поне седемдесет души, за да я обхванат. В подземията на всяка от двете кули, построени от двете страни на вратата, имаше тайни проходи, водещи до двореца, както и многобройни изби. Етажите бяха заети от складове с провизии и спалните на рицарите, а на таваните бяха разположени оръжейните. Най-горе, освен стрели и копия, стояха в готовност и няколко огромни казана, които рицарите пълнеха с вряло масло, в случай че врагове се опитваха да разбият портата. На другите места бреговата ивица около крепостта бе толкова тънка, а стените толкова високи, че бе почти невъзможно някой да се изкачи по тях.