Стаята на Великия магистър се намираше на последния етаж на дясната кула. Сега Пиер Д'Обюсон размишляваше, докато наблюдаваше морето. Трябваше да посрещне дългоочаквания гост подобаващо. Първото впечатление бе от изключителна важност, за да проработи планът му. Османецът трябваше да повярва, че е намерил съюзник, на когото може да има доверие. Нямаше да бърза. Щеше да действа внимателно. Стъпка по стъпка.
Съвсем точно щеше да изпълни инструкциите от писмото на папа Сикст IV.
Бъди щедър. Не се скъпи. Дървото трябва да бъде добре поливано, за да даде сочни плодове – пишеше му папата.
Д'Обюсон отново погледна към морето. За кой ли път през този ден. Пред очите му се разстилаше единствено необятна синя шир. Не се задаваше никакъв кораб.
– Нищо ли не се вижда?
Въпросът на кардинал Георгис Димитриус подразни Пиер Д'Обюсон. Кардиналът знаеше отговора много добре, но питаше само за да изнерви допълнително Великия магистър.
Самият Димитриус се дразнеше от шума, който вдигаше Д'Обюсон с железните си ботуши при постоянното си разхождане от стола до прозореца и обратно.
Пиер спря. Сключи ръце зад гърба си и погледна към кардинала. "Какъв глупак! – помисли си магистърът. – Щях ли да вися тук, ако се задаваше кораб!"
– Не се вижда.
– Дали… – Силна кашлица задави кардинала и той не можа да изрази мислите си.
Изчака малко пристъпът да отмине, после недоволно промърмори:
– По дяволите! Тази кашлица ще ме убие.
Великият магистър се приближи към малката маса и седна до нея. Постави ръце на плота.
– Какво казват лекарите? – попита той от учтивост.
– Какво могат да кажат? Предписват ми нови и нови сиропи, кой от кой по-горчив. Поне да имаше полза от тях! Напротив – по-зле става! Понякога се чудя дали не ме тровят. Дано Господ им прости!
Рицарят се засмя.
Кардинал Димитриус обърна към него искрящите си очи. Много добре знаеше, че Пиер Д'Обюсон го мрази, но този факт не го впечатляваше. Той носеше на плещите си петвековно наследство в името на Бога. Димитриус бе свещеник към Ордена на хоспиталиерите, чиято мисия бе да възкреси християнската власт по Светите земи.
Всъщност тази задача се отнасяше преди всичко за Пиер Д'Обюсон. Само че настоящият Велик магистър на хоспиталиерите бе подчинил почти напълно ордена на папата, тъй като смяташе, че само римският първосвещеник е в състояние да освободи Божи гроб от варварите неверници.
Георгис Димитриус много искаше Рим да успее, но отдавна не вярваше, че е възможно. Вече хиляда години всички опити се проваляха. От тази идея остана само Орденът на хоспиталиерите.
– Ами ако корабът въобще не е стигнал до Халикарнас? – подхвърли кардиналът.
"Затваряй си гадната уста!" – помисли си рицарят. Въобще не му се слушаха подобни приказки. Изправи се ядосано. Ботушите му затрополиха по каменния под. Отново заби поглед в прозореца.
Морето бе пусто. Също като преди пет минути.
– Сигурно са се натъкнали на вражески кораб.
Пиер Д'Обюсон настръхна. "Глупав дърдорко!" – идеше му да изкрещи, но вместо това, без да откъсва очи от прозореца, отвърна:
– Да не дава Господ, отче! Как ви минават през ума подобни неща?
– Корабът закъснява. Какво друго да мисля?
– Османската флота не се е мяркала скоро наоколо.
– Още по-лошо. Те са като призраци. Не е ясно откъде ще изникнат. Казват, че малоазийските брегове са пълни със заливчета, в които османските кораби могат да се скрият.
Пиер Д'Обюсон знаеше това много добре. Познаваше отлично всяко заливче, заветно място или пещера на сушата срещу острова. Ако няколко леки османски галери се бяха скрили в някой залив, те много бързо щяха да излязат и да пресекат пътя на кораба. Наистина можеше да се има доверие на капитан Цезар и топовете, но малките османски галери бяха много по-леки и маневрени.
– Да не дава Господ! – повтори отново Д'Обюсон.
Димитриус стана и се запъти към прозореца.
– И вие се притеснявате, нали?
Пиер Д'Обюсон го изгледа свирепо.
– Притеснявам се, че парите, които платихме на султан Каитбай, ще отидат на вятъра.
Кардиналът замислено кимна.
– Естествено! Един милион златни дуката не са малко пари. Ако с османеца се случи нещо, сърцето на Светия отец ще се пръсне.
Кардиналът погледна изпитателно Д'Обюсон, за да провери дали думите му са оказали очакваното въздействие. "Всъщност твоето сърце ще се пръсне" – помисли си рицарят и се зачуди дали Франческо дела Ровере би оставил жив човек, заради когото е загубил един милион златни дуката.