Феримах се зае да подготвя костюма му веднага щом се качиха на борда.
Извади от сандъците тюрбана, дрехите и обувките.
– Златистото и червеното много ви отиват! – каза тя на Джем.
– Така ли?
– Да. Придават ви мощ. Реших, че тази извезана със златни конци червена риза много ще приляга на кафтана ви. Надолу ще сложите зелените копринени шалвари – подаваше му дрехите една след друга Феримах. – Ето и белия кожен кафтан. Приготвила съм червените мокасини и златистия пояс.
Накрая слугинята подаде на Джем кинжала, подарък от баща му, за да го втъкне в пояса си. Сякаш бяха изминали хиляда години от деня, през който в Гебзе султан Мехмед целуна сина си по челото и му връчи кинжала, преди да поеме на поход срещу Узун Хасан.
Принцът си спомни лицето на баща си. Очите му се напълниха със сълзи и той веднага се обърна, за да не го види Феримах.
Момичето се престори, че е заето със закопчалките за пояс, подредени на масата.
– Какво ще кажете за тази с четирите реда бисери? – обърна се след малко тя към принца. – А пък на тюрбана ви ще закачим елмазената брошка с изумруди и рубини. Те блестят така силно на слънцето, че ще заслепите всички!
На Джем му бе приятно да усеща Феримах толкова близо до себе си, докато тя му закачваше брошката.
– Значи съм ослепителен само когато се накича със скъпоценности?
Феримах се изчерви. Сведе глава.
– Господарю! – прошепна тя, а толкова ѝ се искаше да промълви "Джем!" Както бе изкрещяла на крепостта в Халикарнас.
Феримах бе навивала и подшивала тюрбана на Джем в продължение на часове.
Накрая отстъпи няколко крачки назад, за да се наслади на резултата. От изражението на лицето ѝ личеше, че е доволна от работата си.
Момичето постави на масата ятаган, чиито дръжка и ножница бяха украсени с диаманти и рубини.
Джем щеше да го запаше, преди да слезе на брега.
Принцът грееше в пълния си блясък, когато капитан Цезар дойде да го повика. Мъжът едва го разпозна – сега Джем нямаше нищо общо със сломения мъж, който се бе качил на борда в Халикарнас.
Принцът се изкачи тежкотежко по дървената стълба към палубата. Феримах вървеше след него и оправяше кафтана му.
На главната палуба го очакваха строени най-верните му пълководци, последвали го на кораба – Халил, Абдулах, Кадир ага, Али Чавуш, както и субашията Давуд и Кара Касим, които не се отделяха от него, след като го спасиха от смъртоносната клопка край Бурса.
Кимна на мъжете за поздрав и вдигна глава.
Родос бе пред очите му.
Залязващото слънце заливаше острова с мека светлина.
За момент Джем си помисли: "Ето го новия ми затвор!", но после реши да прогони песимизма. Слънцето приличаше на червена топка, която потъва в морето. Оцветяваше крепостта и морето в огнени тонове. Бива ли да се предаде на лоши мисли, когато пред погледа му се разкриваше такава красота?
Светлината го изпълваше с надежда.
Предстоеше му ново начало.
Моряците бяха заети с пускането на котвата. Сновяха напред-назад, корабът бе изпълнен с живот.
От сушата долетяха силни викове:
– Урааа! Урааа!
Когато принцът слезе в лодката, която щеше да го отведе до брега, предпочете да остане прав, въпреки всички увещания и въпреки клатушкането на вълните. Зае разкрачен стоеж, стъпил здраво на двата си крака. Постави лявата си ръка върху дръжката на ятагана. Впери поглед в брега като орел, тръгнал на лов. Никой не можеше да предположи, че през цялото време, докато бе в лодката, Джем се моли да не загуби равновесие.
Феримах бе седнала на кърмата. Изглеждаше доста притеснена. Личеше си, че се бои да не падне в морето. Мястото ѝ бе тясно, защото до нея се бе настанил, субашията Давуд. Този смел воин, преживял толкова битки, сега стискаше здраво борда на лодката и гледаше с ужас тъмната вода, защото не можеше да плува.
На Джем му идваше да се разсмее с глас при тази гледка, но успя да се въздържи. Все пак не беше редно. Впери поглед към посрещачите на брега.
В задните лодки се качиха останалите членове на свитата му.
Първият човек на брега, който направи впечатление на Джем, бе мъж с шарено перо на шапката си. "Какви са тези пера? – зачуди се принцът. – Нима това е домакинът ми Пиер Д'Обюсон?" Като се изключи тази чудатост, мъжът изглеждаше красив и внушителен. Носеше шарена риза под металния си нагръдник. Панталонът му бе от черна кожа. Ботушите му стигаха чак до коленете.
До него стоеше мъж с червено расо. Дори шапката му, която приличаше на обърната паница, бе червена. Внезапно този човек се наведе към рицаря и прошепна нещо в ухото му.