Думите на Димитриус, които Джем нямаше как да чуе, бяха: "Ето го новия родоски колос!".
Когато приближиха брега, един от гребците се изправи. Привърза лодката за голяма желязна халка. Един рицар подаде ръка на Джем, за да му помогне да слезе от клатещата се лодка.
Принцът нямаше друг избор. Прие подадената ръка. Рицарят го издърпа нагоре. Така синът на Мехмед Завоевателя, брат на османския падишах Баязид, султан Джем, стъпи на родоска земя.
В този миг се разнесе камбанен звън.
Бим! Бам! Бум! ...
43
Спалнята на Джем гледаше към морето. Принцът имаше чувството, че водата е навсякъде около него. А толкова му се искаше да е далеч оттук – в родината си. Огромното разстояние до бащините му земи сякаш още повече намаляваше шанса му да се върне в тях.
Дадоха му два дни за почивка. Джем и придружителите му посрещнаха предложението с благодарност. Несвикнали на морски пътешествия, по-голямата част от османците се бяха разболели от морска болест.
През тези два дни Джем не излезе от стаята си. Първо спа и мисли. После отново спа и отново мисли. В главата му се зароди нов план. Никой от приближените му, дори Феримах, не го потърси през тези дни, обявени за почивка.
Очевидно всички лежаха и спяха.
От покоите на Джем влизаха и излизаха единствено местните слуги. Носеха му готвени блюда и плодове. Когато един от слугите донесе месо и забеляза колебание в погледа на османеца, изврещя силно: "Меее!", като не знаеше по какъв друг начина да обясни, че печеното не е свинско, а еленско.
Джем не посегна към виното.
– Няма ли вода? – попита той слугата.
– Ваше Величество, това е родоско вино! – отвърна прислужникът удивен, че някой отказва да пие еликсира на местните лозя.
При други обстоятелства Джем би се разгневил, но сега нямаше настроение за това. Сякаш главата му бе изпразнена от мисли, а сърцето – от емоции. Надяваше се да задържи това усещане за празнота поне още известно време. Имаше отчайваща нужда да избяга от себе си.
Така че само се усмихна на слугата и нареди:
– Донеси ми родоска вода!
На третия ден на вратата на Джем почука мъж, целият облечен в черно. Принцът бе впечатлен от странния поклон, с който го поздрави посетителят му. После забеляза, че всички мъже на острова се поздравяваха по същия начин. Когато се срещаха, те вдигаха рязко едната си ръка, изнасяха напред и единия си крак, прегъваха се леко в кръста и размахваха вдигната във въздуха ръка, сякаш косят с коса.
Какво сложно действие!
"У нас е достатъчно просто да се приведеш – размишляваше Джем. – Защо са тези излишни чупки?"
Мъжът в черно заговори, сякаш декламираше стихотворение:
– Ако Ваше Величество няма нищо против, Великият магистър Пиер Д'Обюсон би желал да го посети.
Как можеше да има нещо против? Все пак Д'Обюсон бе домакинът. Можеше да ходи където поиска в дома си.
Джем бе просто гост. Днес е тук, утре го няма.
Родос бе мястото, на което принцът се отби, за да планира бъдещето си. Възнамеряваше скоро да поеме към Румелия. Очевидно щастливата му звезда не светеше над Анадола. Сега бе решил да опита късмета си, като подходи от запад. Най-после сръбският произход на майка му и Нада щеше да бъде от полза. Първи щяха да го подкрепят сърбите, а после хърватите, черногорците и албанците. Принцът бе убеден, че ще успее да привлече и власите. Наистина в момента Джем беше без пукнат грош, но можеше да обещае, че ще плати по-късно, след като свали Баязид и стане падишах. Щеше да приеме всички условия на съюзниците си. Или поне да се престори, че ги приема. Щом седнеше на престола, лесно можеше да забрави обещанията си.
– Нека дойде – отвърна Джем на мъжа. – Аз самият нямам търпение да разговарям с Великия магистър.
При влизането си Пиер Д'Обюсон направи първо превзетия поклон, какъвто бе обичаят тук, а след това прегърна Джем и го целуна по бузите. Държеше се така, сякаш двамата са стари приятели.
Шпагата на рицаря веднага привлече погледа на Джем. Ножницата ѝ бе толкова тънка, че принцът въобще не можеше да си представи оръжието в нея. Християнските саби изглеждаха твърде неблагонадеждни на Джем. Според него оръжието на един мъж трябваше да бъде стабилно, за да може да реже глави и да посича ръце и крака. Тази тънка сабичка вероятно бе в състояние единствено да пробива дупки.