– Това едва ли е всичко?
– Прав сте. Цялата операция ще изисква много средства. Ние ще ги поемем. После обаче ще трябва да ни възстановите парите.
– Колко?
Великият магистър се престори на замислен.
– Колко ли… Колко? Предполагам… около сто и петдесет хиляди дуката.
– Приемам. Тези условия ме устройват.
Д'Обюсон се поклони на Джем.
– Тогава започвам да действам. Ще накарам писарите да подготвят споразумението. Аз ще започна да съчинявам писмата, после заедно ще ги прегледаме едно по едно.
– Има и още нещо – каза внезапно Джем. – Каква гаранция ще получа?
– Гаранция за какво, султане?
Принцът подръпна мустака си.
– Че няма да ме продадете.
Пиер Д'Обюсон изтръпна. Ето това не беше предвидил. Опита се да каже нещо, но не успя да си събере мислите.
– Брат ми пръска пари наляво и надясно, за да се отърве от мен. Вие на каква стойност ме оценявате? Баязид предложи на Каитбай един милион златни дуката, за да ме предаде жив или мъртъв. Той отказа.
"Само ти така си мислиш! – мина през ума на рицаря. – Каитбай отказа дукатите на Баязид, но те продаде на нас на същата цена. Той неслучайно те изпрати обратно в Мала Азия. И неслучайно войската, съставена от негови хора, бързобързо се разбяга. Целта му бе да те тласне насам. Към нас. Нима не си се досетил?!"
Само че сега бе твърде рано Джем да научава всичко това, така че Д'Обюсон отвърна само:
– Султане, в момента сте толкова скъп, че не ми се вярва в османската хазна да има толкова пари. Единствената гаранция, която мога да ви дам, е думата на Великия магистър на Ордена на хоспиталиерите.
Мъжът наклони леко глава и пое към вратата.
– Ще видите, че думата ми тежи повече от злато. Сега ме извинете. Ще се видим отново на вечеря.
– На вечеря ли? Защо?
– Ах, простете! Пропуснах да ви кажа. От важни разговори съвсем забравих да ви известя, че рицарите хоспиталиери дават тържествена вечеря във ваша чест.
– О!
– Ще седнете на масата като домакин. Рицарите ще ви приветстват. Ще дойдат всички първенци на Колахиум заедно с… – Д'Обюсон сякаш се поколеба за момент, но после продължи: – …красивите си съпруги. Разбира се, ще присъстват и управниците на Бург.
– Колахиум… Бург… Какво представляват те?
– Господарю, колко сте наблюдателен! Не изпускате нито една подробност. На нашите крале ще им е трудно да се пазарят с вас. – Великият магистър се разсмя, а после започна да обяснява: – Колахиум е името на квартала, в който се намира рицарският дворец. Там живеят по-знатните рицари и най-заможните земевладелци и търговци на Родос. В Бург живеят обикновените хора.
Рицарят се вгледа в Джем, за да разбере какво въздействие са оказали думите му.
– Ще бъде прекрасна вечер, по време на която ще обявя нашето историческо споразумение.
Пиер Д'Обюсон излезе. Джем потъна в дълбок размисъл. След няколко часа осъзна, че няма полза от много умуване.
"Не можеш да събереш разлятото мляко!" – каза си Джем.
Време бе да се подготви за вечерното събитие.
Трябваше да бъде ослепителен.
А само един човек можеше да го направи такъв.
Джем плесна с ръце.
– Повикай Феримах! – разпореди той на родоския слуга, който влезе.
Човекът се смути. Нямаше как да знае коя е Феримах. Изведнъж някакво особено чувство налегна принца. Нещо го парна под лъжичката.
– Прислужницата ми – поясни с чужд за него глас.
44
По правило всички везири идваха на сутрешните заседания на Дивана без особено желание. Тази сутрин не правеше изключение.
Везирите се запътиха към тронната зала веднага след сутрешната молитва.
Падишахът не бе дошъл в джамията. По всичко личеше, че ще пропусне и сутрешното събрание на везирите си. Ако султанът се канеше да идва, еничарите ограждаха пътя и поставяха навсякъде допълнителни стражи.
"Е, поне днес няма да гледаме физиономията на Негово Величество падишаха!" – помисли си с облекчение Гедик Ахмед паша.
Гедик огледа останалите везири.
Всички полагаха неимоверни усилия да изглеждат бодри и свежи, но по сънливите им очи личеше, че още не са се събудили напълно.
Единствено Коджа Давуд паша беше нащрек.
"Гледай го този! – помисли си Гедик Ахмед. – Прилича на вълк, който дебне плячката си."
Коджа Давуд и Гедик бяха като земляци – и двамата бяха с албански произход – и въпреки това никак не се харесваха.