– Не! – отвърна тя с дълбок, чувствен глас. – От Родос съм.
Джем потръпна. Гласът ѝ бе толкова възбуждащ.
– Заклевам се – отвърна принцът, – че Елена от Родос е много по-хубава от троянската си съименничка.
– Благодаря за комплимента, Ваше Величество – усмихна се момичето. – Нима сте се срещали с Елена от Троя? Изглеждате значително по-млад.
Великият магистър и Николаус изтръпнаха. "Какви ги върши тази хубостница?" – помисли си раздразнено Пиер Д'Обюсон. Притесни се, че дръзкият отговор на момичето може да провали плана му.
– Султанът е не само смел и начетен – обади се той, – но и надарен поет. Ще имате възможност да поговорите за това по време на вечерята.
– На вечерята ли?
– Да. Елена ще ви прави компания.
Джем сериозно се притесни. Въобще нямаше представа как да се държи.
Момичето бе толкова хубаво.
Полуголо.
В Османската империя бе немислимо една жена да се разхожда така пред толкова много мъже.
Пък и не беше свикнал да седи в близост до толкова прелестно създание.
Какво щеше да ѝ каже?
Как беше редно да се държи?
Трябваше ли да се храни?
Докато умуваше над тези въпроси, без да намира отговор, внезапно му проблесна: "Стига съм се паникьосвал. От това по-лошо няма как да стане!".
Но ето че имаше.
Елена му протегна едната си ръка. Какво ли трябваше да стори? Дали трябваше да я хване? Джем докосна с върха на пръстите си ръката на момичето. През цялото време се молеше тя да не долови смущението му. Елена измъкна дланта си изпод ръката на принца с ловко движение. Усмихна му се. После я постави върху неговата.
Принцът бързо се огледа наоколо. Всички мъже бяха хванали дамите си по същия начин.
"Урок първи! – помисли си Джем. – да видим какви ли още геройства се очакват от мен на масата."
Хората, които преминаваха покрай Джем и Елена, ги поздравяваха. Бяха красива двойка – очарователно момиче с един загадъчен, екзотичен османец. Подхождаха си. Феримах наистина го бе направила блестящ. Внезапно принцът почувства някаква неизразима тъга.
Момичето бе като фея.
Той пък бе султан.
"Трябва да се успокоя – каза си Джем. – Тук съм само гост. Ще се придържам към обичаите на домакините си. Ще се наслаждавам на живота."
Поведоха Джем към средата на почетната маса. Слугите се разтичаха, за да му подадат стола. Великият магистър седна от дясната страна на принца, а Елена от лявата. От другата страна на Пиер Д'Обюсон се настани мъжът с червеното расо, когото Джем бе видял на пристанището.
Прислужниците започнаха да пълнят чашите с вино.
"Родоско вино – помисли си османецът. – Толкова ли нямат родоска вода?"
Усмихна се сам на себе си.
Усети, че няма защо да се тревожи. Присъствието на момичето не го притесняваше ни най-малко. Дори напротив – с всяка измината минута Джем се чувстваше все по-спокоен и уверен. Въпреки че бе в центъра на вниманието на толкова гости.
Само че щастието му не продължи дълго. Внезапно Великият магистър се изправи. Почука с малка лъжичка по чашата си за вино. Разнесе се чуден звън.
Всички гости замлъкнаха, слугите спряха да се движат.
– Ваше Величество, за мен е голяма чест, че тази вечер седим на една маса – усмихна се той първо на Джем. После се обърна към гостите и продължи: – Приятели, рицари, воини на Исус! Тази вечер съм изключително щастлив Д'Обюсон направи пауза, за да засили вълнението сред присъстващите.
– Щастлив съм, защото рицарите хоспиталиери и султан Джем се договориха да извоюват заедно една голяма победа. Още днес ще започнем да градим един нов свят.
Избухнаха аплодисменти.
Великият магистър вдигна чашата си за наздравица към османеца. Мъжете и жените от околните маси станаха на крака.
– Вдигам тост за великия османски султан Джем! Нека нашето начинание се сбъдне!
– Амин! – извикаха гостите в един глас. – да бъде!
Принцът настръхна от ужас. Какво ли трябваше да направи сега?
Най-неочаквано Елена му дойде на помощ.
Тя постави чаша с вино в ръката му.
– Не пия вино! – възпротиви се Джем.
– Но моля ви!
Всички стояха прави. Великият магистър продължаваше да държи чашата си срещу принца. Джем трябваше да стори нещо. Огледа се за празна чаша, която да вдигне, но не видя.
В същия момент Елена обви пръстите му около чашата с вино и му прошепна, като се усмихваше прелъстително:
– Хайдеее! Направете ми това удоволствие!
Как да ѝ откаже?
Парис не бе устоял на хубавата Елена.
А родоската Елена бе още по-неустоима.