Джем се изправи. Вдигна чаша към Д'Обюсон.
– А аз вдигам тост за родоските рицари и нашето общо бъдеще! – извиси глас принцът.
Джем вече се чудеше как ще се прибере до стаята си.
Когато изпи и четвъртата чаша вино, която му наля Елена, усети, че езикът му започна да се преплита. После престана да брои чашите. Въпреки това се чувстваше отлично.
Джем и останалите гости изгледаха усмихнати представлението, което бе подготвено в чест на принца. Особено впечатлителна бе борбата между двама рицари. Когато османецът разказа, че един от приближените му е пехливанин, избухнаха аплодисменти. Решиха, че ще направят двубой между него и някой от родоските рицари. Джем бе убеден, че неговият Кадир ага ще надвие и двама рицари наведнъж.
После принцът започна да си мечтае как ще прекара нощта с Елена. Страстта към момичето го бе завладяла всецяло. А тя му хвърляше толкова предизвикателни погледи, че той едва се сдържаше на мястото си. Под въздействието на виното Елена му изглеждаше още по-неустоима.
Въпреки това плановете на Джем за нощ в обятията на Елена не се сбъднаха.
Дебелакът Николаус развали всичко. Мъжът се появи на масата и след като поздрави принца, каза:
– За съжаление стана късно. Ще трябва да ви отделя от Елена, Ваше Величество.
Какво можеше да каже Джем? Момичето веднага стана. Преди да тръгне с баща си, изпрати на принца един последен поглед, изпълнен с копнеж.
Османецът се почувства изоставен.
Нима това бе всичко?
Огледа се наоколо. Дори дворецът, който се виждаше между огромните листа на палмите, му се стори грозен и зловещ.
Принцът нямаше как да забележи, че една сянка го гледа от прозореца.
Феримах не бе откъснала очи от Огнения принц нито за миг.
Когато Джем стана от стола, сърцето на Феримах се сви.
– Ще падне! – помисли си тя.
Но принцът не падна. Поговори известно време с Пиер Д'Обюсон и още няколко мъже, а после с помощта на един рицар пое между дърветата.
Феримах застина в напрегнато очакване зад вратата на стаята си.
След малко от коридора се разнесе шум от стъпки.
"Идва!" – помисли си слугинята.
Зарадва се, че въпреки огромното количество изпито вино Джем бе успял да изкачи стълбите.
Стъпките се чуваха все по-близо и по-близо.
Внезапно Джем спря… пред нейната врата.
Дъхът на Феримах секна.
"О, боже! – помисли си тя. – да не би…"
Обзе я желание да отвори вратата и да се втурне в обятията на Огнения принц.
Вече нямаше защо да крие. Можеше да му разкаже всичко. Да му признае. Тогава може би животът ѝ щеше да се развие по различен начин.
Джем стоеше пред прага.
Разделяше ги само една дървена врата. Нищо повече.
"О, Джем! – идваше ѝ да извика. – Принце мой!"
Феримах протегна ръка към дръжката на вратата.
Внезапно от коридора отново се чу шум от стъпки. Джем продължи нататък.
Феримах изтръпна.
Той се отдалечаваше от вратата ѝ.
Внезапно спря.
Дали щеше да се върне? Без съмнение и той се вълнуваше. Колебаеше се. Всеки момент щеше отново да застане пред вратата ѝ. Този път обаче Феримах нямаше да чака.
Момичето безшумно открехна вратата.
От дъното на коридора се чу скърцането на някаква друга врата.
Там бе стаята на Далила – най-младата от трите наложници, подарени на Джем от Каитбай. Беше изскърцала вратата на Далила.
– Кой е? – запита един сънен, уплашен глас.
– Шшшт! Не се бой! Аз съм – отвърна Джем.
Отново се разнесе скърцане. После вратата се затвори.
Най-сетне упорството на Огнения принц срещу наложниците от харема бе сломено.
Феримах затвори тихо своята врата и облегна гръб на нея. Сълзите ѝ блеснаха на меката лунна светлина.
46
На Родос вече нищо не можеше да развълнува Джем. Нито забременяването на Далила, нито конните надбягвания, които устройваха в градината на двореца, нито блестящата победа на пехливанина Кадир ага над двама рицари едновременно, нито сладките разговори с прекрасната Елена.
Принцът не забелязваше дори унилостта на Феримах. Откакто дойдоха на острова, момичето не разговаряше с никого. Отначало Джем смяташе, че тя е мълчалива, защото не разбира местния език. Само че тя избягваше да говори дори със самия него. Задаваше му въпроси съвсем рядко:
– Тази вечер ще има ли пиршество, господарю?
– Ще желаете ли да повикам Далила?
– Защо сте посърнали? Тревожи ли ви нещо?