Джем обаче не попита дали причината за отчуждението на Феримах не се крие в сближаването му с Далила. Съмняваше се, че може да е заради това, но не можеше да си обясни защо. С кого да спи един султан, освен с наложниците си?
Принцът помълча известно време. Не успя да събере смелост да попита Феримах за Далила направо. Вместо това каза:
– Оставих Мурат. Вече ми липсва Феримах кимна.
– И на мен ми липсва, султане.
– Нали знаеш, че и ти си много скъп за мен човек, но по друг начин?
Момичето не отговори.
– Ееее! – извика нетърпеливо Джем. – Нищо ли няма да кажеш? Няма ли да говориш вече с мен, Феримах?
Момичето бавно се обърна към принца. Лунната светлина осветяваше лицето на Джем. То грееше също както в нощта, когато Феримах го бе видяла за първи път. Погледите им се срещнаха. Косата на момичето щеше отново да плесне принца по лицето, ако прислужницата не я бе хванала навреме. Двамата се усмихнаха един на друг. "Ще говоря – отвърна мислено Феримах. – Един ден ще ти разкажа всичко. Ще ти призная онова, което крия. Но не сега. Не сега."
– Какво искаш от мен?
И този въпрос на Джем остана без отговор.
– Знаеш ли, понякога се чудя коя си ти всъщност? Сякаш си от друг свят Феримах бързо постави длан върху устните на Джем, за да го накара да замълчи.
И двамата потръпнаха при неволното докосване.
Момичето бързо дръпна ръката си и отново впери поглед в звездното небе.
"Заради твоите игри – обърна се мислено Феримах към луната – замалко да разкрия тайната си."
Тогава щеше да стане още по-лошо.
Ако Огнения принц научеше за клетвата, която Феримах бе дала преди много години, но така и не бе изпълнила, със сигурност щеше да я намрази.
Със сигурност щеше да я пропъди.
А тя не би могла да понесе това.
– Щастлива съм просто да бъда до вас. Друго не ми трябва. Аз съм Феримах. Една пленничка. Отломка от войната. Ваша вярна слугиня. Единственото, което искам от вас, господарю, е да не ме изоставяте.
– Никога няма да те изоставя! – разтрепери се Джем. – Ще бъдем заедно, докато смъртта ни раздели.
– Докато смъртта ни раздели! – повтори като ехо момичето. Принцът се усмихна.
– Но при едно условие!
– Какво условие, господарю?
– Ще те попитам нещо и ти ще ми отговориш. Само един въпрос и един честен отговор. Става ли?
Феримах кимна.
– Кой подхвърли онази змийска глава пред шатрата ми?
– Аз.
Джем не изглеждаше изненадан.
– Ти ли я отряза?
– Аз.
– Последен въпрос. Кой пъхна кобрата в палатката ти?
Феримах погледна господаря си в очите.
– Ех, султане, преметнахте ме! Казахте един въпрос, а станаха три! После внезапно вдигна очи към звездите.
– И аз имам един въпрос – додаде тя след малко. – Накъде е Румелия? В коя посока се пада?
– На север! – посочи Джем напред.
– Защо тогава се движим накъдето залезе слънцето?
50
Виковете и крясъците на Джем не промениха нищо. Капитан Цезар отказа да промени курса на кораба и продължи да плава на запад, вместо на север.
– Невернико! – беснееше принцът. – Така ли изпълняваш дадената дума? Щом са ми казали, че отивам в Румелия, значи там трябва да ме отведеш.
Капитанът вдигна рамене. На лицето му нямаше и помен от предишното изражение, изпълнено с почит и възхита.
– Не крещи! – процеди през зъби Цезар. – Ако не престанеш да ми повишаваш тон, ще прекараш остатъка от пътуването в каютата си. А хората ти ще заключа в трюма.
Джем не можеше да си намери място от гняв. Идваше му да изкрещи: "Как смееш да ми говориш така?", но осъзнаваше, че вече нищо не е като вчера.
Отново го бяха изиграли.
Още по-лошо – отново го бяха продали.
Превърна се в никой. Капитанът можеше да му говори както пожелае.
– Аз съм само войник – обади се капитанът. – Изпълнявам поставените заповеди. Хората ви трябва да предадат оръжието си.
– Никога!
– Ако не го предадат, ще им го вземем насила.
Капитанът хвърли бърз поглед към кинжала, втъкнат в пояса на Джем.
– Разрешавам това да остане у вас. Всички останали оръжия трябва да се предадат.
Феримах подслушваше разговора между двамата мъже. Когато моряците чуха Джем да крещи на капитана им, се скупчиха около принца. Гледаха мрачно.
Огнения принц изведнъж се превърна в пленник.
И не само това. Сега животът му бе в опасност.
Сякаш осъзнал това, Джем отпусна рамене. Все пак се постара да запази гордата си осанка.