– Закъде пътуваме?
Ако бе задал този въпрос предния ден, капитан Цезар щеше да отговори: "Към желаното от вас място, Ваше Величество". Сега мъжът само се усмихна.
– Закъдето ми е наредено.
Джем събра всичките си хора в тясната си каюта. Халил, Абдулах, Кадир ага, Али Чавуш, субашията Давуд, Кара Касим, Мустафа ага и Феримах.
Преди да ги повика, мисли дълго, загледан през прозореца.
Крайно време бе да нарече съдбата си с истинското ѝ име. На практика изгнанието му започваше едва сега. Щяха да го отведат далеч, към незнайни земи.
А той нищо не можеше да направи.
Принцът изпрати Феримах да извика спътниците му по съдба. Постара се да изтрие от лицето си изражението на сломен и победен човек. Изпъна гърба си, повдигна рамене. Сложи маската на султан Джем, сина на Мехмед Завоевателя.
Обясни накратко на хората си в какво състояние са изпаднали.
Бяха ги изиграли. Водеха ги незнайно къде, не към Румелия. Капитанът бе поискал да изпълняват разпоредбите му.
– Какви разпоредби? – промърмори Кадир ага. – Какъв е този, че да дава заповеди на султана?
– Каза, че мога да се движа свободно на кораба.
– Що за наглост! – възмути се Кара Касим.
Останалите мъже също започнаха да мърморят, но когато чуха, че ще трябва да предадат оръжията си, избухна истинско брожение.
– Как така?! – възкликна субашията. – По-добре да ми вземат главата!
– Няма да ги дадем! – развикаха се и другите мъже.
– Само да дойдат! Във въздуха ще се разхвърчат ръце и крака.
Джем не се съмняваше, че спътниците му ще постъпят така, както той им нареди. Бяха готови да загинат, но не и да предадат оръжията си.
Всички впериха погледи в принца. Очакваха последната му дума.
– Ще дадете сабите си. Но не защото ви ги искат, а защото аз заповядвам така!
Пехливанинът Кадир ага разпръсна напрегнатото мълчание, което настъпи за момент.
– Какво се нацупихте бре, женчовци? За едни саби ли сте? – каза той и размаха юмрук във въздуха. – Ето го моето оръжие. Юмруците ми са здрави като стомана.
Другарите му също размахаха ръце.
– Ха така! – засмя се Кадир. – Имаме железни юмруци. С тях можем да пръснем главите на неверниците, както го е правил Хюсеин гази с боздугана си.
– Жив да си! – възкликна Али Чавуш. – Право казваш! Като няма мечове, имаме юмруци!
Джем реши да се възползва от внезапното разведряване на настроението.
– Кинжалът ми остава при мен. Капитанът ме помоли да се държа така, че да не го принуждавам да взема допълнителни мерки.
Внезапно вниманието на всички се насочи в друга посока.
– Виж, за това неверникът е прав – обади се Халил. – Трябва да се вземат мерки.
Мъжете започнаха да разговарят помежду си.
– Повече не трябва да оставяме султана сам – обади се Мустафа ага.
– Точно така! – подкрепи го Али Чавуш. – Няма да го оставяме и за секунда. Нито на палубата, нито в каютата му. От сега нататък, където е господарят – там сме и ние.
– И в каютата ли? – опита се да се усмихне Джем. – Тук с мен ли ще стоите? Бива ли такова нещо?
Мъжете се сепнаха. Султанът беше прав. Слугите нямаха работа при господаря. Пък и толкова хора нямаше как да се съберат в тясната каюта.
Спогледаха се смутено.
– Предполагам, че мъжете имаха предвид, че ще дежурят поред – обади се Феримах. – Ще се редуват.
Лицата на мъжете светнаха.
– Точно така – извикаха всички в един глас. – Ще дежурим!
– Това имахме предвид!
– Един по един, да!
– Няма да мръднем оттук!
Джем поклати неодобрително глава.
– Няма да стане! Уморих се да се страхувам. Нямам нужда от охрана. Мога да се пазя сам.
– В никакъв случай!
Всички впериха погледи в субашията, който си позволи да повиши тон на султана.
– Мери си приказките! – ядоса се Джем. – Кой има последната дума? Ти или аз?
– Аз! – отвърна Давуд.
Мъжете стояха смаяни от дързостта на субашията. Не можеха да повярват на ушите си.
– Ако искате, ме убийте – продължи Давуд и коленичи пред Джем, – но след случилото се днес няма да оставате сам. Няма да допусна неверниците отново да се държат грубо и непристойно с вас. Щом са го направили веднъж, могат да повторят.
Мъжът посочи към ъгъла зад вратата.
– Всеки ден тук ще ляга по един от нас, свит на кълбо.
– Да, тук ще се свиваме – развикаха се и другите.
– Не се бойте, няма да ви безпокоим. Въобще няма да ни забелязвате – обади се Кара Касим.