Всички се разсмяха при тези думи. Спомниха си първата нощ в двореца на хоспиталиерите в Родос. Тогава хъркането на Касим така бе стреснало рицарите в съня им, че те бяха помислили, че има вражеско нападение. На кораба сложиха османците да спят на дъното на трюма заради Касим.
Джем осъзнаваше, че спътниците му са прави. Вече не можеше да има никакво доверие на неверниците.
– Ами щом така смятате, правете каквото сте намислили – съгласи се той. – Който хърка, ще го ритам по кокалчетата.
Всички си разсмяха.
Само че смехът им прозвуча пресилено.
Спряха. Спогледаха се и отново се разкикотиха. Искаха да покажат на враговете си, че бойният им дух продължава да е висок, въпреки положението, в което бяха изпаднали.
Както и очакваха османците, смеховете им привлякоха вниманието на моряците.
Капитан Цезар разговаряше в каютата си с офицерите. Глъчката, която се разнесе от каютата на Джем, го подразни.
– Какви ги вършат тези? – измърмори той недоволно.
Офицерите недоумяваха какво става. Питаха се взаимно откъде долита този смях. По-досетливите обясняваха на другите:
– Османците са!
Капитанът изгледа смръщено хората си.
– Не разбирам как могат да се смеят, след като вече знаят каква е истината?!
Заслушаха се във веселата врява. Капитанът почувства, че го залива неудържим гняв.
– Ще приложим вариант две, Емануел! – обърна се той към помощник-капитана. – Нямам друг избор. Сами го пожелаха.
Емануел кимна утвърдително.
– Кой да бъде?
– Ти избери! А след два дни – още един.
51
– Господарю! Господарю!
Джем се изправи. Гласът идваше от долната палуба.
Феримах, която тъкмо оправяше леглото на принца, също наостри слух:
– Прилича ми на гласа на Абдулах ага.
– Господарю! – Викът вече идваше от по-близо. – Бързо! Елате! Голяма беда!
"Беда ли? – стресна се Джем. – Нима може да има по-голяма беда от сегашното положение?"
Феримах пребледня.
Трополенето по дървения под се засили. Вратата се разтвори с трясък. Халил, който дежуреше зад нея, свит на кълбо, едва успя да се дръпне.
На прага стоеше Абдулах. Личеше си, че не му е до поздрави. Дишаше учестено.
– Сул… – не можеше да си поеме въздух той. Очите му горяха. – Ка… Каси
– С Касим ага ли се е случило нещо? Кажи!
Абдулах кимна с глава.
– Касим… за съжаление Всички се втурнаха към долната палуба.
Останалите мъже от свитата на Джем се бяха скупчили около неподвижното тяло на Касим ага.
– Отдръпнете се! – извика принцът. – Жив ли е?
Всички мълчаха. Сякаш си бяха глътнали езиците. Халил си проби път и коленичи до главата на другаря си. Опита се да разбере дали диша.
– Касим! Чуваш ли ме? – попита той.
Мъжът не помръдваше. Халил отново провери дали Касим диша.
После се опита да напипа пулса му. След малко Халил вдигна глава към Джем.
– Предал е богу дух!
– Мъртъв е! – разшушукаха се мъжете. – Горкият!
Султан Джем клекна до безжизненото тяло.
– Приятелю! – промълви принцът с трудно сподавена болка в гласа. – Не успяхме дори да се сбогуваме. Не можах да направя нищо за теб, но ти направи толкова много за мен. Защо ме остави, Касим?
Всички коленичиха.
– Някой знае ли как се е случило? – попита Джем. – Кой го намери и къде?
– Аз знам! – обади се субашията Давуд. – Стана заради мен.
Всички изгледаха слисани Давуд.
– Сутринта се събудих и станах. Гледам – Касим още спи. "Ставай, мързеливецо!" – викнах и залюлях хамака му. А той падна на земята и повече не мръдна – разказа мъжът със съкрушен глас.
На никой не му се вярваше, че едно падане от хамак може да причини смърт. Особено на здравеняк като Касим ага. Субашията обаче бе убеден, че той е виновен за кончината на другаря си.
– Не! – прошепна Джем. – Не е умрял при падането. Ясно е, че е бил мъртъв преди това. Хамакът му Очите на Давуд светнаха с облекчение за момент, но после мъжът отново се натъжи.
– Не… – простена той. – Аз съм… Аз го Субашията замлъкна. Нямаше сили да продължи. Стана и се залута в сумрака на долната палуба.
Джем произнесе молитва пред тялото на верния си другар.
Веднага щом чу виковете, помощник-капитанът Емануел разпореди:
– Идете да видите какво става. Какви ли ги вършат пак тези?
Всъщност той много добре знаеше причината за крясъците.