Принцът не направи нито едно от двете.
Той вдигна ръце към лицето си и произнесе заключителното:
– Амин!
Останалите мъже направиха същото.
После всички заедно се приближиха към дъската и повдигнаха бавно единия ѝ край.
– О, Аллах! – провикна се Джем.
– Бисмилях! – извикаха останалите.
Тялото на Касим ага се заплъзга по дъската. Отначало бавно, а после все по-бързо, докато накрая полетя към морето.
Вълните сякаш не бързаха да го залеят. Трупът се носеше над бялата пяна. Сякаш Касим ага се беше излегнал върху водата и гледаше към принца и другарите си. После водата бавно го погълна. Османците изчакаха, докато тялото съвсем се изгуби от поглед. Когато тръгна към каютата си, Джем вдигна очи към капитана.
Цезар се смути.
Очакваше да види по страните на принца да се търкалят сълзи.
Вместо това срещна огнения му поглед.
– Емануел! – прошепна той на помощник-капитана. – Отмени второто убийство. Край с морската треска!
Джем повече не излезе от каютата си. Всички увещания и молби на Феримах към него да се покаже поне за малко на палубата, за да подиша чист въздух, останаха без резултат. Принцът прекарваше деня в компанията на този, който дежуреше зад вратата.
Феримах също бе неотлъчно до Джем. Нощем лягаше да спи където свари.
На третия ден хвърлиха котва край някакъв бряг.
Принцът не показа да е развълнуван от този факт. Не се интересуваше къде е, щом не е Румелия. Феримах му описа какво се вижда през тясното прозорче на каютата.
– Намираме се в залив, обграден с високи скали.
Капитан Цезар дойде да ги извести, че са акостирали край бреговете на Сицилия.
– Ако искате, може да се поразходите – додаде той. – Разбира се, само ако ви придружи някой от рицарите.
Джем не отговори.
– Ако искате да попитате колко дни ще останем
– Не искам.
– И по-добре – отвърна иронично капитанът. – Нямаше да мога да ви отговоря. Аз самият не знам. Чакам заповед къде да ви отведа. Не е ясно кога ще дойде.
Мъжът се обърна и излезе от каютата.
Минаха десет дни, преди Джем да чуе отново дрънкането на веригата на котвата.
Капитанът въобще не си направи труда да съобщи на принца, че очакваната заповед е пристигнала и корабът потегля. Откакто разбра, че пътуват на запад, вместо на север, Джем отброяваше всяко денонощие, което го отдалечаваше от желаната посока. Като видя, че отново потеглят на запад вече се отказа да го прави. Пътуването му се струваше безкрайно. Явно брат му бе решил да го изпрати на другия край на света.
Три дни след като преживяха една силна буря, най-после достигнаха до някакво пристанище. Този път корабът приближи кея.
Когато капитанът дойде да вземе Джем, видя, че османските му придружители вече се бяха строили в коридора пред каютата му. Цезар мълчаливо отвори вратата. Принцът го очакваше напълно готов за слизане.
– Дойде време да се разделим – усмихна се под мустак капитанът.
Джем направи няколко крачки.
– Ще можете ли най-после да ми кажете къде съм?
– О, разбира се, та вие все още не знаете. Намирате се във Франция. На брега на Ница.
– Тук ли ще остана?
Капитанът повдигна рамена.
– Аз не знам. Но този господин ще може да отговори на въпроса ви.
Цезар се отдръпна към стената и зад него се показа мъж със смешна козя брадичка и още по-комична шапка с перо. Той бе облечен в тесен жакет с широки, издути като балон ръкави. Дрехата му изглеждаше толкова впита, сякаш всеки момент ще се пръсне по шевовете. Надолу носеше три четвърти панталон, червени чорапи и обувки на токове.
"Одеждите му биха стояли по-добре на някоя дама" – помисли си Феримах.
Мъжът пристъпи към Джем. Свали шапката си, разтвори ръце и се поклони на принца.
Абдулах, който в този момент дежуреше зад вратата, очакваше, че при навеждането жакетът на новодошлия ще изпращи и ще се нацепи. Опасенията му не се сбъднаха.
Мъжът обаче не спираше да изненадва османците.
След като приключи с поздрава си към Джем, той се завъртя към Феримах и отново се поклони доземи.
– Мадам! – промълви той.
Всички зяпнаха. Феримах се изчерви. За първи път мъж ѝ поднасяше поклон.
"Да не би да ме помисли за жената на Огнения принц?" – зачуди се слугинята.
Най-накрая чужденецът се обърна към капитана.