– А как ще се разбираме с него? Доколкото знам
– Лесно – отвърна Джем вместо капитана. – Разбирам езика ви.
– Ваше Величество ме изненада! – отвърна мъжът с искрено учудване. Усмихна се любезно. После тържествено заяви: – Приветствам ви с добре дошли от името на Негово Превъзходителство краля на Франция Луи, Негово Височество принц Шарл и домакина ви Марки Марсо.
– Сред толкова много имена не успях да разбера вие кой сте – усмихна се Джем.
– Името ми е Жак Д'Арманяк, султане. Аз съм личен секретар на Марки Марсо.
– Предполагам, това не е единствената ви функция.
Жак Д'Арманяк се поклони леко.
– Натоварен съм със задачата да организирам по възможно най-добрия начин престоя ви в Ница.
– Ха, нима тук не е краят на света?
Д'Арманяк бе смутен от въпроса на Джем.
– Простете, Ваше Величество, не ви разбрах
– Исках да попитам дали това не е крайната точка на пътуването ми?
Личният секретар на Марки Марсо се опита да се усмихне.
– Ваше Величество обича шегите. Та какво казвах? Ще се грижа за вас по време на престоя ви в Ница, а после ще ви придружа до Лион.
– Колко време ще останем тук?
– Нямам представа – разтвори ръце Д'Арманяк, – но предполагам, че няма да е дълго. Чакам заповед.
52
Като се изключи лекият инцидент при слизането от кораба, пристигането в Ница мина без сериозни произшествия.
Напрежението възникна заради желанието на субашията Давуд да получи обратно оръжието си. Той се изправи пред помощник-капитана и заяви с изпълнен с решимост поглед:
– Ятаганът ми!
– Оръжието си ли искаш? – разсмя се Емануел.
Давуд хвана помощник-капитана за яката и го вдигна във въздуха.
– Спрете! – спусна се стоящият встрани Д'Арманяк. Османците въобще не очакваха, че женственият мъж може да нададе толкова силен вик.
Д'Арманяк се поклони на Джем и възкликна:
– Ако ви потрябват оръжия, Ваше Величество, цялото въоръжение на Франция е на ваше разположение.
Османците знаеха, че това са празни думи, но нямаше как. Слязоха на пристанището в Ница без сабите си, с които бяха воювали в толкова битки и които неведнъж бяха спасявали животите им. Остана, им само кинжалът, запасан в пояса на Джем. Както и малкият закривен нож на Феримах, за чието съществуване никой не подозираше. Дори на родоските рицари не бе хрумнало да претърсват жени за оръжие.
След трудните седмици в морето Джем се почувства малко по-добре на сушата в Ница.
Спътниците му също възвърнаха доброто си настроение. Разбира се, нищо не можеше да заличи болката от загубата на Касим ага, но животът трябваше да продължи.
Ако не беше недовършеното изречение на Д'Арманяк: "Ваше Величество, ето тази кула…", Джем щеше да се чувства още по-спокоен.
Настаниха османския принц на последния етаж във въпросната триетажна кула. Жилището му се състоеше от два големи салона. Имаше и малък балкон, на който се излизаше през една двукрила врата. Избата на сградата разполагаше с богата колекция от напитки, макар да нямаше родоско вино. Д'Арманяк показа на Джем една покрита с прах и паяжини бутилка.
– Задължително трябва да опитате това вино. Бордо от специално подбрано грозде. Реколта 1471-ва.
– Не е ли вкиснало? – пошегува се Джем.
Една сутрин принцът се събуди и излезе на балкона. Имаше чувството, че е застанал буквално над морето.
Един изгнаник, облят от слънчева светлина и морски вълни.
"Не е чак толкова зле!" – помисли си Джем. Вдиша дълбоко соления въздух. Внезапно покоят му бе смутен от долитаща отдолу глъчка. Принцът погледна към минаващия край кулата път и съгледа няколко души, които го сочеха с пръст и се смееха.
"Толкова окаян ли изглеждам?" – помисли си Джем. Не след дълго обаче се досети за причината на присмеха.
Очевидно тукашните хора не бяха виждали османска чалма.
Принцът помаха с ръка на зяпачите, после свали чалмата си и я метна на леглото. Можеше да мине и без нея, така или иначе бе далеч от родината си. "А защо да не пробвам и някоя от смешните шапки с пера на Д'Арманяк?!" – мислено се разсмя той. Не, нямаше да стигне чак дотам.
"Да – каза си Джем, – аз съм един изгнаник. Съдбата ме подхвърля, както вятърът носи есенните листа. Двамата ми сина са далеч от мен, единият не е между живите. Въпреки това трябва да продължа да спазвам османските обичаи. Дори да съм в ръцете на неверниците, не трябва да забравям, че съм османски падишах. Не бива да им позволявам да ме сломят или да ме накарат да заприличам на тях."