Макар смеховете да помрачиха донякъде настроението на Джем, той продължаваше да се радва на глътката свобода, която му предоставяше балконът. Харесваше му да си представя, че би могъл да полети като птица към Румелия.
Но дори това удоволствие не продължи дълго.
Жак Д'Арманяк дотича разтревожен и накара Джем да се прибере бързо вътре. Затвори двукрилата врата.
– Повече никога не правете така, Ваше Величество! Много е опасно.
– Защо да е опасно?
Мъжът го изгледа удивен от въпроса му.
– Заради шпионите… Ами ако ви убият?
"Така значи – помисли си принцът. – Не стига че Баязид ага ме запрати в другия край на света, но на всичкото отгоре е насъскал и копои след мен!"
Баязид ага!
"Добре го измислих! – каза си Джем. – Това е най-доброто прозвище за брат ми, който се провъзгласи за падишах без одобрението ми."
И така османецът остана вътре, без да възразява на Жак Д'Арманяк.
Вече му бе омръзнало да премисля миналото си, както и да прави планове за бъдещето си. Зад гърба си бе натрупал толкова болка, страхове, загуби и беди. Очаквания вече нямаше. "Какво ми остава, освен да се наслаждавам на изгнанието си?" – въздъхна той.
– Не искам нищо друго, освен спокойствие – сподели един ден Джем на Феримах. – Сега разбирам, че най-голямото щастие за човека е спокойствието.
Вгледа се в момичето.
– Какво се умълча пак? – попита той. – Нима не си на същото мнение?
– Разбира се – прошепна Феримах, но вътрешно си каза, че най-голямото щастие за нея е да бъде до любимия си.
Феримах отново се чувстваше щастлива. Все по-често сияеше. Усмивката, която изплуваше на лицето ѝ, ясно показваше, че тръпчинките на бузите ѝ са на мястото си.
Настаниха момичето в малка стая в подпокривното пространство на кулата. Таванът беше доста нисък. Човек трудно можеше да стои изправен. Феримах обаче не се оплакваше. Стаята имаше два прозореца. Единият гледаше към безкрайната морска шир, а другият – към красива зелена горичка. Момичето обичаше да се настанява на един фотьойл пред по-големия прозорец и с часове наблюдаваше прилива и отлива на морето. В ума ѝ се въртяха всякакви щуротии. Мислеше за Нада. За кобрата. Понякога ѝ се струваше, че отново чува кискането на Елена от Родос. Спомняше си нощта, в която Джем тихо бе прошепнал на Далила: "Шшт! Не се бой! Аз съм!". После в съзнанието ѝ изплува раждането на Мурат. Тогава, заради безкрайните страхове и напрежение, не бе успяла да оцени значимостта на това важно събитие. Но сега, когато имаше време да размишлява, загледана в морските вълни, споменът за появата на бебето предизвикваше у нея различни емоции. Припомни си как бе поела в ръцете си мокрото голо телце на момченцето. То ревна с пълен глас. Сякаш искаше да ѝ каже: "Това е животът, мило лелче! Да поемеш въздух! Да отвориш очи! Да видиш света. Когато някой ти изгука, да му се усмихнеш. А когато ти хрумне, да изревеш с всичка сила, без да се притесняваш и срамуваш! Да си поплачеш!"
В Ница Феримах намери време да помисли за преживяното дотук. Усмихна се горчиво. С какво ли не се бе сблъскала! ... Страх. Война. Битки. Кръв. Интриги. Лъжи. Предателства. Съперничество и любов Несподелена, невъзможна, луда, зашеметяваща, безмилостна, безплодна любов.
53
Една нощ шум от стъпки събуди Феримах. Някой се качваше по стълбата към стаята ѝ.
Момичето бързо протегна ръка към кинжала под възглавницата си.
Последното стъпало изскърца по-силно от останалите.
Сърцето на момичето щеше да се пръсне от ужас.
Кой ли я дебнеше отвън?
Разнесе се тихо почукване.
– Кой е? – попита Феримах със задавен глас.
– Шшш! Аз съм. Не се бой!
Джем!
Момичето отново си спомни нощта в Родос, когато принцът бе избрал вратата на една от наложниците си. Сякаш все още чуваше уплашения глас на Далила: "Кой е?", отговора на Джем: "Аз съм. Не се бой!", почти безшумното открехване на вратата… Този път Огнения принц стоеше на нейния праг. А тя не му отваряше! Но все пак не беше заключено.
"Каква глупачка съм! – сепна се Феримах. – Редно е аз да му отворя!"
Момичето се притесни още повече, когато се досети, че е почти голо. Опита се да намери някаква дреха в тъмното, но не успя заради обхваналото я вълнение. Спусна се към вратата.
– Султане?
– Аз съм, Феримах. Отвори!
Слугинята изтича до леглото и взе горния чаршаф. Уви го около тялото си.