– Какво толкова е станало?
– Вече знаят, че вие се разхождате с тази карета. От сега нататък при всяко излизане ще ни се лепват всички просяци и бедняци в Ница.
– Защо?
– Ще се надяват да им подхвърлите някоя монета.
– Но аз нямам пари!
Секретарят на Марки Марсо се взря в Джем, но замълча.
Това бе последната разходка на Джем. Д'Арманяк не му позволи да излезе повече.
С всеки изминал ден османецът все повече и повече придобиваше усещането, че е пленник.
Единствената разлика между него и един обикновен затворник бе, че Джем спеше в пухени завивки, пиеше отбрани вина и хапваше скъпи ястия.
Явно във Франция така се грижеха за кралските пленници.
Една вечер по залез-слънце от близката катедрала се разнесе силен и плътен звън.
Бим! ...
Звукът отекна наоколо. Малко преди да заглъхне напълно, последва втори удар.
Бим! ...
Джем вече бе свикнал с камбанния звън. Не му обърна внимание.
След малко се чу звън от камбаната на друга, по-далечна църква.
Бум!
Не след дълго целият град се разтресе от ехото на десетки камбани.
Бим!
Бам!
Бууум!
Джем си спомни, че когато хоспиталиерите го посрещаха на Родос, всички църкви удариха камбаните си в негова чест.
Техният звън обаче беше жизнерадостен, мелодичен и екзалтиран. А този бе бавен, тежък и страховит.
Хората се стичаха към църквите.
– Май нещо лошо се е случило – промълви Джем.
– Да отида ли да проверя какво става? – веднага попита Феримах.
Принцът поклати отрицателно глава.
Беше му омръзнало от лоши новини.
Жак Д'Арманяк се появи чак след три дни. Поздрави Джем с посърнало лице.
– Най-сетне! След дългото ви отсъствие дали най-после ще поемем към Лион?
– Не – отвърна рязко Д'Арманяк.
– Защо?
– Крал Луи е умрял. Нима не чухте камбанния звън?
Феримах, която се преструваше, че бърше праха в стаята, веднага долови, че нещо не е наред. Не разбираше френски, но по изражението на Джем се досети, че французинът му съобщи неприятна вест.
– И сега?
– Ще чакаме заповед от новия крал.
– Докога?
– Няма как да стане преди церемонията по коронясването на принц Шарл Церемония Коронясване Тези думи отекнаха в съзнанието на Джем.
– Значи името на новия ми собственик е Шарл. И кога ще бъде церемонията?
– Още не е обявена датата. Предполагам, че до месец
– Омръзна ми вече!
От силния вик на Джем стъклата на прозорците зазвънтяха. Принцът скочи на крака. С опакото на ръката си събори няколко чаши, подредени на една полица. Те се разбиха със звън на земята.
– Успокойте се, Ваше Величество! – разтревожено извика Д'Арманяк.
– Няма да се успокоя! – просъска османецът. – Вече ми писна да чакам, да стоя в неизвестност и да не мога да си подам дори носа през прозореца!
– Ваше ве
– И престанете с тази престорена любезност! Аз не съм никакво величество! Дори гост не съм. Бях пленник на починалия крал. Сега ще бъда пленник на новия крал!
В очите на Джем светеха гневни пламъци. Внезапно пред погледа му попадна една здрава чаша. Беше ясно, че се кани да я разбие в стената.
– Господарю! – простена Феримах.
Принцът се обърна към нея.
– Какво има?
– Кървите.
Джем не успя да разбере какво се опитва да му каже слугинята. Тя уплашено се спусна към него.
– Ръката ви кърви.
Османецът погледна дясната си длан. От нея бликаше кръв.
54
След като прегледа ръката на Джем, повиканият по спешност лекар прошепна на Жак Д'Арманяк:
– Веднага трябва да го зашия. В противен случай може да умре от загуба на кръв.
После се обърна към пациента си:
– Мосю Джем, ще трябва да зашия раната ви. Ще боли. Дали ще можете да изтърпите?
– Ще боли ли? Колко ще боли? Дали едно дете би могло да издържи?
Принцът хвърли бърз поглед към Феримах. Момичето плачеше.
– Донеси ми вино! – заповяда той.
Изгълта две чаши една след друга. После протегна ръка към доктора.
– Не се страхувам от болката. Привикнал съм с нея. Тя е мой вечен другар. Спокойно си вършете работата.
Джем не издаде нито стон, докато лекарят шиеше ръката му. Само от очите му се стичаха сълзи.
Феримах попиваше сълзите с копринена кърпичка. Внимателно избърса една от тях с пръст. Обърна се към прозореца и тайно целуна солената капка.