"Ех, ако можех аз да изтърпя болката вместо теб!" – въздъхна безмълвно момичето.
Един ден, когато раната на ръката на Джем бе почти заздравяла, от църквите се разнесе радостен камбанен звън.
Бимбамбум! Бимбамбум! ...
"Също като при посрещането ми на Родос! – помисли си принцът. – Камбаните бият празнично. Какъв ли е поводът за радост?"
– Шарл! – прошепна внезапно той. – Коронясали са го. Възкачил се е на престола!
"За някои животът е толкова лесен! – продължи да разсъждава Джем. – Вземат властта, без да полагат никакви усилия. Без да са принудени да заплащат висока цена."
В съзнанието му изникна един от стиховете, които му бе изпратил Баязид:
"Какво чудно има, Баязид, че съдбата ми обръща гръб?" – помисли си иронично принцът. Всъщност той се присмиваше не на брат си, а на самия себе си. "Всичко стана заради рижия вълк. Дали Баязид се е срещал с него?" – зачуди се Джем.
Със сигурност не беше. И за него, както и за Шарл, бе предопределено да се възкачат на трона.
Джем се опитваше да промени онова, което му е отредила съдбата. Сам да напише историята на живота си. Толкова безсънни нощи бе прекарал в размисъл: "Нима това не е бунт срещу Аллах?!".
"Не е! – успокояваше го рижият вълк. – Тронът се полага на теб."
Сега вече вълкът го нямаше, но Джем продължаваше да плаща за бунта срещу съдбата си.
След коронацията на Шарл щастието най-после се усмихна на Джем.
Един ден Жак Д'Арманяк влетя през вратата с думите:
– Утре тръгваме!
Принцът се опита да прикрие въодушевлението си, но едва не подскочи от радост.
– Негово Превъзходителство Шарл е изпратил вестоносец до Лион преди два дни. "Приятелите на баща ми са и мои приятели. Нека Зизим ви погостува в Лион!" – написал кралят на господаря ми Марки Марсо.
Джем не можа да схване в първия момент.
– Кой е този Зизим?
Д'Арманяк не успя да сподави усмивката си.
– Вие, Ваше Величество. Народът ви нарича така – Зизим.
"Също като клоуните по панаирите" – додаде мислено французинът.
Джем не хареса това название. Долавяше някакъв скрит присмех и пренебрежение. Радостта му бе помрачена.
– Какво означава "Зизим"?
– Ааа, нищо! Просто име – обърна се към прозореца Д'Арманяк и приключи темата, като заяви: – Утре тръгваме рано.
На следващата сутрин голяма пищна карета очакваше Джем пред входа на кулата.
– Марки Марсо ви изпраща специалната си карета, Зизим – посрещна го Д'Арманяк и отвори вратата.
– Името ми е Джем, господине. Не го забравяйте!
Мъжът замълча, но се усмихна лъчезарно.
Принцът понечи да се качи в каретата, но внезапно спря. Отзад имаше още няколко коли. Всичките с черни тюлени пердета.
– В коя карета е Феримах?
Д'Арманяк не го разбра.
– Кой?
На Джем не му се искаше да нарича момичето "прислужница", затова само стисна устни.
Сигурен бе, че тя вече е в някоя от каретите, така че и той се качи в своята. Докато стоеше на стълбичката, се обърна към Д'Арманяк:
– А вие?
– Аз ще пътувам в задната кола, Ваше Величество.
– Защо? Нали нямаше да се отделяте от мен. Да не би опасността за живота ми да е отминала?
– Точно обратното. Повиши се. По пътя ще ви охранява цял отряд войници. А в каретата ви ще се возя не аз, а друг човек.
Джем нямаше време да попита кой ще бъде спътникът му. Другата врата на каретата се отвори и оттам се появи Феримах.
Момичето щеше да полудее от щастие, когато научи, че ще пътува заедно с принца. Където и да отиваха, тя щеше да е до него.
Това не ѝ се бе случвало, откакто заедно заведоха покойната Дилрюба на разходка в планината.
Пътят до Лион бе дълъг.
Няколко часа след като напуснаха Ница, пейзажът около тях напълно се промени. Миванаха през една дълбока долина, през която течеше буйна река. По реката плаваха салове. Всичко бе потънало в зеленина. А над извисяващите се дървета белееха заснежени хребети.
На Феримах ѝ се искаше пътуването никога да не свършва.
От дълги часове бяха на път, но тя продължаваше да седи със сведена глава, без да поглежда към Джем.
– Феримах! – повика я тихо принцът.
"О, боже! – развълнува се момичето. – Надявам се поне този път да не ми говори за рижия вълк."
Аллах чу молитвите ѝ.
Джем погледна за миг към покрива на каретата, сякаш се опитваше да се сети нещо. Устните му помръдваха едва-едва. Дали се молеше? Внезапно той прошепна: