– Дали е ясна месечина
– Какво има, господарю?
Джем я гледаше отнесено, сякаш не говореше на нея. Въпреки това не откъсваше очи от лицето ѝ.
"О, господи! – едва не извика Феримах. Дали не ѝ се причуваше? Нима Джем редеше рими, докато я гледаше? Почувства се като замаяна. Принцът съчиняваше стихове за нея.
– Нежни устни… – промълви отнесено той. Замълча за миг, после изрече на един дъх:
– Господарю Джем разтърси глава, сякаш се сепна от дълбок сън. Изгледа Феримах като че ли я видя едва сега.
– Дали има нещо за писане в каретата? – попита той с рязък глас, който нямаше нищо общо с нежния му шепот преди малко. – Ще взема да го забравя. Ти ще можеш ли да го запомниш, Феримах?
"Ще го помня цял живот! – помисли си момичето. – До последния си дъх!" Вдигна очи към принца.
– Ще мога, господарю! – отвърна тя, без да прикрива разочарованието си.
Джем не можеше да намери покой заради постоянните противоречия в поведението на домакините си. Засвидетелстваха му уважение като на падишах, но в същото време го държаха затворен като пленник. И точно когато виждаха, че той вече трудно понася това състояние, отново го караха да си мисли, че сам е господар на живота си. А после внезапно казваха или правеха нещо, което го караше да се чувства като натрапник.
Именно това беше истината. Той бе натрапник, попаднал в чужди ръце.
Марки Марсо посрещна османския си гост радушно. Но колко ли щеше да продължи това?
Марсо бе добродушен шишко, който се отнасяше бащински към Джем. Вървеше с малки стъпчици и жестикулираше бурно, докато разговаряше с някого. Бялата перука, която носеше, подчертаваше допълнително розовите му бузи. На лицето му грееше тъжната усмивка на човек, преживял много мъка.
– Добре дошли в Лион, мосю Зизим!
Марки Марсо подаде бузата си на Джем. Когато мустаците на принца го боцнаха, той подскочи с вик:
– Ой! Как гъделичкат мустаците ви, Зизим!
Мъжът се държеше толкова мило и непринудено с Джем, че той не можа да възнегодува срещу обръщението "Зизим". А му се искаше да каже: "Наричайте ме султан Джем или просто Джем, но не и Зизим!".
Марки Марсо даваше приеми в чест на османския си гост почти всяка вечер. Разхождаше го в разкошната градина на имението си. Организираше му плавания със сал по реката. Въпреки това никога не попита принца: "Какви са намеренията ви за бъдещето?". Няколко пъти Джем се опита да насочи разговора им към борбата за османския престол, но Марсо се преструваше, че не разбира.
В крайна сметка принцът се отказа да повдига тази тема. Какво ли щеше да постигне? Вече нямаше как да отиде в Румелия. Баязид се оказа победител.
Джем тъжеше за майка си и дъщеря си, останали в Египет, както и за сина си, когото бе оставил на Родос. Често се питаше дали Гевхер е красива, дали е русокоса като майка си Нада, или пък прилича повече на него. В първото си писмо Чичек хатун бе написала, че момиченцето прилича на току-що разцъфнало цвете и цялото ухае на рози.
Джем въобще не бе вдъхвал аромата ѝ. "Кой знае колко е пораснала" – казваше си той и се усмихваше тъжно. "А Мурат сигурно вече е започнал да свива ръце в юмручета!" – разнежваше се още повече той и очите му се пълнеха с влага. На кого ли приличаше синът му? Налягаше го тъга. Семейството му живееше разпръснато в чужди страни. Щеше ли да се събере някога? Само бъдещето щеше да покаже. А дали той и децата му щяха да останат живи, ако бе избрал да не напуска османските земи? Не беше сигурен.
Принцът обикна Лион. Заснежените върхове на Алпите, които се виждаха през прозореца, му напомняха за планината Кюре. Мечтаеше да доведе тук майка си, Гевхер, както и Мурат с Далила. Мисълта, че на света едва ли има по-хубаво място за изгнание, го успокояваше.
Феримах се чувстваше щастлива. Можеше да се разхожда в градината заедно с останалите османци от малобройната свита на Джем. Научи няколко думи на френски и охотно ги използваше, за да се шегува със слугините от двора на Марки Марсо. Приятно ѝ бе да разговаря с тях.
– Е, господа! – каза Джем един ден на другарите си. – Явно тук ще е крайната точка на пътуването ни. Това е най-далечното място, което е успял да намери Баязид за заточение.