Вече трети ден валеше без прекъсване. Студът изглеждаше още по-свиреп заради влагата. Стаята на Джем не можеше да се стопли от малкото огнище. Феримах постоянно мъкнеше цепеници нагоре по стълбите. Дървата обаче все не достигаха. Запасите на замъка бързо се изчерпваха. Феримах намираше изостанали гнили пънове, но те трудно се палеха и изпълваха цялата стая с гъст черен пушек.
Въпреки това Джем се радваше, че поне има огнище в стаята. Във войнишките казарми, където спяха останалите османци, нямаше отопление. Покривът течеше. Сламата в дюшеците беше влажна. Постелите бяха студени като лед. Почти всички жители на замъка не можеха да се отърват от кашлица.
Феримах претърсваше всяко възможно кътче на крепостта за дърва, но намираше все по-трудно. Джем постоянно ѝ повтаряше да не се нагърбва с тази тежка работа, но тя въобще не обръщаше внимание на заповедите му. Студът размиваше разделението между хората и вече нямаше значение дали си слуга или господар, беден или богат. Пред мразовитата зима всички бяха равни.
Джем бе навлякъл два кафтана един върху друг, но въпреки това продължаваше да зъзне. Феримах нямаше никаква дебела връхна дреха. Бузите ѝ се бяха зачервили от студ. Топлият ѝ дъх се виждаше, щом заговореше. Единствено с него сгряваше посинелите си от студ пръсти.
Една сутрин Джем отвори сандъка с дрехите си. Феримах го наблюдаваше крадешком. Извади кафевия си кожен кафтан, който пазеше за специални случаи.
– Феримах! – обърна се той към момичето.
– Кажете, господарю!
Принцът разтвори кафтана.
– Ела да облечеш тази дреха.
Слугинята подскочи като ужилена. Първо се усмихна, но после бързо смръщи вежди.
– За нищо на света!
– Казах, ела и го облечи!
– В никакъв случай! – отвърна тихо, но решително момичето. – Как може аз да
– Ееее, какво ти?
– Аз да… – не можа да довърши момичето от възмущение.
Джем загуби търпение.
– Обличай го, като ти казвам! – провикна се той.
Момичето поклати отрицателно глава.
– Не бих могла! Какво ще облечете, когато се върнете в столицата и заемете престола?
Тези думи на Феримах стоплиха душата на Джем толкова силно, че той съвсем забрави за студа и влагата. Мечтите му сякаш изведнъж се бяха превърнали в действителност. Представи си, че се е върнал в Истанбул, детронирал е брат си и се подготвя за церемонията по обявяването му за султан. Кафтанът му бе готов за обличане. Вероятно в някой сандък Феримах бе скътала и чалмата, която Джем трябваше да сложи за тържествения случай.
Внезапно горчива буца заседна на гърлото на принца. Не можеше да преглътне. Закашля се.
В крайна сметка размаха кафтана във въздуха и заяви:
– Нищо! Ти сега го облечи. Като стигнем до коронясване, ще му мислим.
Като видя, че Феримах продължава да се колебае, Джем се ядоса не на шега:
– Веднага!
Думите му вече прозвучаха като истинска султанска заповед.
Слугинята сведе глава и се завтече към принца. Протегна ръка, за да поеме кафтана. Джем го дръпна.
– Обличай!
Разтвори кафтана, за да го подаде на Феримах, както бе виждал да го правят французите от двора на Марки Марсо за дамите си.
Феримах пламна от притеснение. Усмихна се. Лицето ѝ сияеше от щастие, благодарност и благоговение. Обърна се с гръб към принца и пъхна ръце в ръкавите. Веднага я обгърна топлина – толкова мека и дебела бе дрехата.
Внезапно слугинята се обърна и без да се замисля, хвана ръката на Джем и я целуна.
Засрами се. Излезе бързо през вратата и се завтече надолу по стълбата, като придържаше краищата на кафтана.
Джем се замисли. Погледна целунатата си от Феримах ръка.
"Лудо момиче!" – каза си той.
Една нощ Джем се събуди от дрънкането на вериги. Явно спускаха моста над рова.
Кой ли влизаше или излизаше по това време на денонощието?
Когато шумът от дрънкането на веригата секна, се чу отчетливото чаткане на подкови по мостика.
Принцът бързо стана. Надзърна през прозорчето. През него се виждаше само част от входа на замъка. Видя, че до портата са се скупчили няколко стражи с копия и факли.
Първоначално Джем различи на светлината на факлите силуетите на двама конници с копия. Лицата им не се виждаха. Спуснатите им шлемове блестяха като златни на огнената светлина.
После през портата влезе едър боен кон. Върху челото си имаше метален предпазител. Ездачът бе хванал здраво с кожената си ръкавица юздите, боядисани в червено, синьо и бяло.