Най-после и самият конник, който се беше изправил върху седлото, излезе на светлината. Тялото му бе загърнато в широка кожена пелерина с висока черна яка. Главата му бе закрита с качулка. Мократа пелерина хвърляше страховита сянка върху крепостната стена. След този мъж се зададоха още двама ездачи. После отново се разнесе дрънчене на верига и мостикът се вдигна зад гърбовете на конниците.
Настъпи тишина, нарушавана единствено от тихото шумолене на дъжда.
Джем се разсъни. Отиде до масата. Опита се да запали свещта, но не успя.
– По дяволите! – тихичко просъска той.
Поколеба се дали да не повика Феримах, но в крайна сметка се отказа. И тя със сигурност се бе събудила от силния шум, но вероятно си мислеше, че Джем спи, и затова не бе дошла при него.
Принцът седна на леглото и започна да се облича. Връхлетяха го хиляди въпроси.
Кой ли бе мъжът с черната пелерина?
Защо идваше по това време в крепостта?
Каква беше тази спешна работа, която не можеше да изчака до сутринта?
Рицар с четирима придружители.
Внезапно си припомни странната сбруя на коня на мъжа с пелерината. Металният оглавник. Шарената юзда. Вероятно бе някой важен човек.
После изведнъж осъзна, че върху копията на придружителите му бяха завързани раирани ленти в червено, синьо и бяло.
Кой ли бе този човек?
Защо бе дошъл тук?
От стълбището се разнесе трополене. Няколко души се изкачваха нагоре.
Носеха факли. В процепа под вратата на Джем проблясна светлина. Разнесе се дрънчене.
"От меч!" – досети се Джем.
Докато хората се изкачваха нагоре, мечовете им дрънчаха в ножниците.
В същото време се разнесе шум от други стъпки. Стражарят, който охраняваше стаята на принца, се затича надолу по стълбите. Защо?
Внезапно се възцари тишина. Разнесоха се гласове. После мъжете продължиха да се изкачват по стълбата.
В съзнанието на принца изплуваха вечните предупреждения на Жак Д'Арманяк за опасност и покушение. Ако сега някой се опиташе да нападне Джем, с какво ли щеше да се защити. С малкия кинжал, който държеше под възглавницата си? Османецът започна да се оглежда за нещо по-масивно. Единствено двата стола можеха да му послужат за отбрана. Като нямаше нищо друго, щеше да е принуден да си послужи с тях. Приближи се към единия стол.
– Господарю!
Джем се обърна рязко.
Феримах стоеше точно зад него с широко отворени очи и вдигната във въздуха ръка.
О, Аллах!
Тя стискаше здраво малък извит кинжал.
Принцът загуби ума и дума от ужас. Изби го студена пот. Въобще не беше усетил кога се е промъкнала слугинята. Сега стоеше срещу него, замахнала с кинжал. Дали не възнамеряваше да го убие?
Той така и не бе успял да разгадае тайната на момичето. Хранеше какви ли не съмнения за нея, но никога не му бе хрумвало, че може да е шпионка или убийца. Тя бе странна, неописуема жена. Никак не приличаше на слугиня. Ако съдеше по говора, осанката, походката и знанията ѝ, Феримах приличаше на дворцова дама. В същото време, когато бе воювала рамо до рамо с него на бойното поле, тя се сражаваше като истински войник.
Докато я гледаше застинала неподвижно с малкия кинжал в ръка, Джем се сети, че момичето е способно да се справи с кобра. Следователно би имала необходимата сила да забие острието достатъчно дълбоко в тялото му, за да го убие.
В следващия момент принцът осъзна, че досега Феримах бе имала хиляди възможности да го убие. Нямаше защо да избира точно тази злокобна нощ.
Джем си даде сметка, че заради напрежението си въобразява нереални неща. Все пак през мислите му премина едно последно съмнение: "Ами ако е съучастничка на мъжа с черната пелерина?" Мигновено отхвърли и него.
– Какво правиш тук? – просъска сърдито принцът, вперил поглед в кинжала. – Как се промъкна? Къде намери този нож?
Феримах му направи знак да замълчи.
– Минете зад мен. В опасност сте.
Стъпките спряха пред стаята. Подрънкването на мечовете вече се чуваше съвсем ясно. През процепа под вратата нахлуваше силна светлина.
– Няма да позволя на никого да ви докосне! – прошепна Феримах и се скри зад вратата. Приличаше на тигър, готов за скок. Очите ѝ горяха. Личеше си, че ще убие поне няколко души, преди да се предаде.
На вратата се почука.
– Зизим, отвори!
Джем разпозна гласа на стражаря, който пазеше пред вратата му. Мъжът, който обикновено говореше ясно и високо, сега шепнеше напрегнато. Феримах и принцът се спогледаха. Момичето застина, готово за нападение.
– За бога, Зизим, отвори! – отново прошепна мъжът.