Зад вратата се разнесе шепот. Някой сякаш се скара на стражаря. Почука силно на вратата.
– Зизим! Отваряй! – обади се един непознат глас. – Трябва да поговорим.
Сякаш говореше жена. Коя ли бе тя? Звучеше уверено и твърдо.
– Кой е?
За момент настъпи тишина. После същият глас каза:
– Кралят на Франция.
57
Джем почти се вцепени от учудване.
– Кралят ли? – извика удивен той.
После тихо прошепна към Феримах на турски:
– Френският крал Момичето също се изненада, но продължи да стои с високо вдигната ръка, готова за удар.
– Ще отворите ли най-после? – обади се отново онзи странен глас. Този човек или имаше някакво заболяване на гласните струни, или пък бе жена, която се преструва на мъж.
Джем наметна кафтана си.
– Не е заключено! – извика той.
Тежката врата се отвори със скърцане. Феримах остана зад нея.
Човекът с кожената пелерина стоеше срещу принца.
На светлината на факлите мъжът изглеждаше доста зловещо с нахлупената черна качулка, която притулваше лицето му.
Внезапно пелерината се раздвижи и кралят свали качулката си.
О, Аллах!
Та той бе почти дете.
Даже младеж не можеше да бъде наречен.
Джем не можеше да повярва, че под пелерината, която му придаваше вид на исполин, се криеше крехко и слабо детско тяло. Косите му като че ли бяха червени. Османецът не бе съвсем сигурен дали не се заблуждава заради играещата светлина на факлите.
– Мосю Зизим! Виждам, че сте изненадан.
Момчето напразно се опитваше да направи гласа си по-мъжествен и плътен. Стараеше се да говори носово, но нямаше как да промени детския си тембър.
– Така е! – отвърна Джем.
– Със сигурност сте си представяли френския крал много по-възрастен и улегнал. Не сте очаквали да видите срещу себе си дете.
Е, аз съм на тринадесет, но наистина съм крал на Франция. Син съм на Луи XI, който ви прие тук.
Джем бе поразен. "Само на тринадесет години, а вече е крал – замисли се той. – Някои хора наистина са родени с късмет!"
Припомни си времето, когато той самият бе на тази възраст. Непрекъснато се стряскаше насън от страх да не би в спалнята му да се промъкне убиец. Въобще не бе сигурен, че ще доживее до четиринадесетата си година.
А ето че синът на неверника Луи бе станал крал само на тринадесет. Без да му се привиждат убийци на всяка крачка.
Каква несправедливост!
"Ти беше малко по-голям, когато почти стана падишах!" – обади се един глас в главата му.
Джем си спомни как някои хора го бяха подлъгали да свика Дивана с надеждата да получат власт и облаги. "Хайде, принце, султан Мехмед вероятно е загинал в битка. Не може да оставите османската държава без управник" – убеждаваха го те. После, когато баща му се върна жив и здрав от похода, Джем преживя няколко ужасни нощи, докато съдбата му се изясни.
"А нима забрави Бурса? – звънна отново онзи глас в главата на принца. – Там се провъзгласи за падишах."
Джем се усмихна горчиво. В погледа му премина сянка.
– Отнесохте се, мосю! – Детският глас на краля върна османеца в настоящето. – И така, аз съм кралят на Франция Шарл VIII.
Дететокрал очевидно очакваше отговор и поздрав за добре дошъл.
Османецът кимна леко.
– Аз съм султан Джем, син на султан Мехмед, завоевателя на Константинопол.
– Наричат ви Зизим.
– Никак не харесвам това прозвище, кралю.
Шарл се огледа за стол.
– Как да се обръщам към вас тогава? Все Зизим ми е на устата… Извинете… Не знам
– Можете да ме наричате Джем. Или да се обръщате към мен просто със "султане".
– Джем! – усмихна се. – Наистина звучи по-добре от Зизим.
Феримах, която продължаваше да стои зад вратата, не разбираше и дума френски, но се досети, че животът на господаря ѝ не е изложен на непосредствена опасност. Докато прибираше кинжала, бутна леко вратата и тя изскърца.
Шарл въобще не се обърна да погледне какво се случва зад гърба му. Върху лицето му заигра закачлива усмивка.
– Можете да кажете на човека, който се крие зад вратата, да излезе. Не сте застрашен. Поне засега.
– Излез, Феримах!
Момичето се показа. Шарл очакваше, че телохранителят на Джем е някой огромен османец. Когато видя крехката Феримах, която приличаше на фея от приказките, възкликна:
– Сега вие ме изненадахте, Джем. Красива охрана си имате!
Кралят се обърна към момичето и леко се поклони.
– Мадам...
Прислужницата приклекна леко в отговор, както бе виждала да правят дамите в Родос, Ница и Лион. За пореден път Джем се запита: "Коя всъщност е Феримах? Не ѝ подхожда да е слугиня. Знае толкова много. Възприема така бързо".