– Искате да извърша предателство спрямо вярата си!
– Съвсем не! – извика разтревожено Санута. – Йерусалим е свещен не само за мюсюлманите, но и за християните, Зизим. Щом кръстоносците влязат в Йерусалим, ще го провъзгласите за град на три религии. Ще го направите вие, султан Джем I.
Османецът се изправи.
– Феримах, отвори вратата! Кралят си тръгва! – заповяда той.
Когато Шарл и Санута видяха момичето да отваря вратата, разбраха, че срещата е приключила. Изражението на краля веднага се промени.
– Нима избирате смъртта?
– Да! Предпочитам нея пред проклятие от братята мюсюлмани.
Двамата мъже тръгнаха към вратата.
– Мадам – усмихна се насила кралят. Изненадващо намигна на Феримах и прокара ръка пред гръкляна си. После посочи Джем и отново направи движение, с което показваше, че гърлото му ще бъде прерязано.
– Жалко! – обади се Лоран, преди да заслиза по стълбите. – Вече не ви остава друго, освен да паднете на колене пред папата и да се молите за живота си.
– Грешите – отвърна Джем. – Има и друг изход.
Още докато слушаше Лоран, принцът бе решил да прибегне до една крайна възможност.
Внезапно в съзнанието му бяха изплували думите на Великия магистър Пиер Д'Обюсон: "Ваше Величество, ако се случи да изпаднете в беда, прошепнете на стражаря пред вратата си: Non cantabit gallus. Той ще ви отвърне: donec ter me neges".
Джем си спомни как се бе присмял на думите на Д'Обюсон. Великият магистър обаче бе останал напълно сериозен: "Рицарите хоспиталиери ще ви се притекат на помощ".
Каква глупост! Нима можеше да се надява, че някой ще разпознае паролата насред пущинака в планината?
Пиер Д'Обюсон обаче му бе дал отговор и на този въпрос: "Хоспиталиерите са навсякъде. Можете да ги срещнете, където и да отидете. Така е било и така ще бъде. Докато свят светува".
Джем напълно бе забравил думите на Великия магистър. Особено след като разбра, че са го продали на французите. Вече не можеше да им има никакво доверие.
Сега обаче нямаше друг избор, освен да се довери на предателите си.
Джем застана до Феримах и изчака да заглъхнат стъпките на посетителите му. След малко по стълбището се разнесе трополенето на изкачващия се нагоре стражар, който обикновено стоеше пред вратата на османеца. В тъмнината скоро просия светлината от факлата му. Мъжът се стресна, когато видя стоящия на вратата османец.
– Зизим! – промълви той.
– Non cantabit gallus – прошепна Джем.
Стражарят го изгледа слисано. Извади кръстче и отвърна:
– Donec ter me neges.
Джем бе още по-смаян. Нима този възрастен, прегърбен човек, който едва изкачваше стълбите, бе хоспиталиер?
Затвори вратата.
– Какво му казахте, господарю?
– Преди да са пропели петлите.
– А той какво ви отвърна?
– Ще се отречеш от мен три пъти.
Момичето го изгледа учудено.
– Сега не ми остава друго, освен да чакам – прошепна сякаш на себе си Джем. – На вратата ми ще потропа или смъртта, или спасението.
58
Времето минаваше, а на вратата на Джем не чукаше нито спасението, нито смъртта.
Животът си потече постарому.
С едно изключение.
След субашията Давуд и Халил си отиде Али Чавуш. Самоуби се. Една нощ се хвърлил от кулата. Намериха тялото му едва след три дни.
Вероятно и него бе застигнала носталгията по родния край. А може би му бе омръзнало да живее в малката крепост. Явно бе решил, че като не може да излезе от нея, е по-добре да умре.
Джем вече съвсем не знаеше какво да прави с живота си.
Отначало се надяваше да бъде мощен като планина, както бе казала Феримах. Сега си даваше сметка, че не бе успял да стане дори малко възвишение. После си представяше как ще се превърне в лавина, подобно на малката снежинка. Щеше да се затъркаля надолу по хълма. Резултатът бе налице. Вярваше, че ще премазва всичко по пътя си, а ето че постоянно се топеше. Скоро от него щеше да остане само една сълза върху възглавницата.
Може би трябваше поне да предизвика сам края, като Али Чавуш.
Вече не смяташе самоубийството за грях. Нима можеше да бъде грешно отнемането на душата на човек, заради когото бяха загинали толкова много хора? "Но какво ли ще стане тогава с Феримах?" – мислеше си понякога принцът, докато наблюдаваше с периферното си зрение как момичето шета из стаята му. Кой знае какви беди щяха да ѝ се струпат на главата.
"Сякаш заради мен вече не преживя достатъчно!" – обвиняваше се Джем.