След нощта, в която прошепна паролата, османецът известно време сякаш бе обнадежден. Присънваха му се зелени поляни и издути платна на кораби, които го водеха към османската столица.
После сънищата секнаха, помръкна и надеждата му.
Нямаше измъкване оттук. Смъртта бе единственият изход. Само че не му достигаше смелост.
Джем си даваше сметка колко отчаян се е почувствал, за да прошепне на стражаря тайната парола.
Понякога принцът се чудеше откъде този мъж може да знае за инструкциите, които му е дал Пиер Д'Обюсон преди толкова години. Колкото и невероятно да бе, стражарят бе отвърнал без колебание: "Ще се отречеш от мен три пъти".
Нима и той е поредният измамник?
Минаваха месеци, сезоните се сменяха. Джем дори спря да се ядосва, че отново са го излъгали.
"Дори и да не беше измама – разсъждаваше той – и наистина някой ден на вратата ми почука някой хоспиталиер с думите: "Да вървим!" каква е гаранцията, че е дошъл да ме спаси? Нима мога да разчитам на рицарите, които се споразумяха с Баязид да ме отведат на края на света?"
Освен това, къде ли щяха да го отведат? На Родос?
Дано! С такава радост щеше да прегърне Мурат.
Или пък в Кайро, в двореца на Каитбай, при майка му Чичек хатун и дъщеря му, която така и не бе виждал.
Дано! Дано!
Опита се да си представи лицата на Мурат и Гевхер, но не успя. В съзнанието му все изникваше образът на Огуз.
"Ех, сине! – стенеше принцът нощем. – Надявам се да се срещнем поне на оня свят! А Баязид да гори в пъкъла! Какво му бе виновно едно тригодишно дете?! Защо погуби Огуз?"
Понякога Джем с ирония си представяше как в стаята му влиза тайнствен рицар и го пита, както навремето го бе попитал Пиер Д'Обюсон: "Къде искате да отидете, Ваше Величество? В Румелия?".
Усмихваше се горчиво. Вече не го интересуваха нито Румелия, нито Истанбул, нито османските владения.
Гордостта му бе сломена дотам, че написа писмо до папата, което започваше с думите: До Негово Сиятелство папа Инокентий. От султан Джем, син на султан Мехмед хан… Римският отец въобще не си направи труда да му отговори.
Всъщност Джем ни най-малко не се разкайваше, че е прошепнал тайнствената парола на стражаря пред вратата си. Чувстваше се толкова отчаян след посещението на крал Шарл и съветника му, че имаше нужда от някаква надежда, която да го крепи. Беше готов да повярва на всяка лъжа.
Изпитваше необходимост да изрече: "Преди да са пропели петлите…". Изрече го.
Имаше нужда да чуе, че някой му отвръща. Отговориха му. Трябваше да повярва, че не е изпаднал в пълна безизходица, за да има сили да живее.
След зимата, през която го посети невръстният крал Шарл, се изтърколиха пролетта, лятото и есента. Отново се зазими, след това дойде пролетта.
През един по-топъл ден Джем реши да се поразходи до площада в селото. Взе Феримах със себе си.
Селяните вече почти не го забелязваха. Повече се радваха на красивата слугиня на Зизим.
Джем вървеше няколко крачки пред момичето, сплел ръце зад гърба си. Отдавна не си слагаше чалма. Беше облякъл една доста износена роба. Феримах я подшиваше често, но платът вече бе така изтънял, че скоро нямаше да става за кърпене. Принцът не се притесняваше. Когато се съдереше напълно, щеше да тръгне само по панталон и риза като селяните.
И все пак той бе султан, макар и в изгнание.
"Гологлав султан!" – промърмори тихичко Джем.
Хвърли бърз поглед към Феримах. Цялата грееше на слънчевата светлина. Все още беше голяма красавица, но преживените трудности и нещастия бяха оставили следите си. Косата над слепоочията ѝ бе започнала леко да посивява. Около очите ѝ се бяха появили първите едва забележими бръчки.
Когато момичето усети, че Джем я наблюдава, веднага се откъсна от мислите си и му се усмихна.
Толкова ѝ отиваше да е усмихната.
Лъчезарността ѝ винаги стопляше душата на принца.
"Какво ли щеше да бъде, ако тя бе дъщеря на някой падишах или крал, а аз бях обикновен слуга?"
Тогава нямаше да има никакви трудности. Нито да се сблъска с всички тези беди. И тронът, и короната щяха да бъдат далеч от мислите му.
Стана му весело. Обърна се повторно към Феримах, за да види отново усмивката ѝ.
Всъщност погледна назад по съвсем друга причина. При предишното си обръщане забеляза един монах. Вървеше точно зад момичето. И сега продължаваше да следва Феримах.
Странно!
Защо си е нахлупил качулката в тази жега?
Дори бе мушнал ръкавите си един в друг и ръцете му не се виждаха.