"Всъщност дяволските рога най-много биха подхождали на сънищата на Родриго" – почти гласно изрече Инокентий VIII. Едва ли имаше жена, с която да не е лягал. И въобще не го криеше. Напротив – дори не се посвени да доведе в Рим онази развратница Ваноца деи Катенеи и четирите им копелета.
Джовани Батиста Чибо почти спря, като се сети за децата на Родриго Борджия, и по-точно за дъщеря му Лукреция.
Лицето на момичето изникна пред очите му. Пулсът му веднага се ускори. Прекръсти се. Лукреция бе само на единадесет, но Инокентий VIII не бе виждал по-красиво създание от нея. Целият изтръпваше всеки път, когато се сетеше за русите коси, изящното носле… закачливите зелени очи… влажните сочни устни и лебедовата шия на девойката.
Цяла Европа говореше за красотата на незаконната дъщеря на Родриго Борджия. "Може да е незаконна, но толкова много крале и благородници вече поискаха ръката ѝ! Дори Джовани Сфорца" – продължаваше да размишлява папата докато вървеше по коридора. Внезапно се сепна: "Исусе Христе, не ми връзвай кусур, та аз просто се любувам на едно от творенията ти!"
Наистина бе невъзможно да не ти хрумнат греховни мисли, щом зърнеш Лукреция. "Защо пък да са греховни? – не се предаваше Инокентий VIII. – Нима тя не е божие създание? Какво лошо има в това да ѝ се възхищавам и да я превъзнасям?"
Лукреция бе истински ангел. Папата се разтрепери, като си представи преждевременно развитото тяло и стройните крака, които прозираха под тюлените ѝ рокли. Кръвта във вените му кипна: "Ех, Лукреция, защо се появи чак сега?! И защо аз така бързо остарях!".
Когато Родриго Борджия влезе в приемната зала, съвсем други мисли вече измъчваха папа Инокентий VIII.
"Дали не правя грешка? – питаше се той. – Защо ми трябваше да бъркам в гнездото на осите?"
Кардинал Родриго застана пред Светия отец. Чибо не помръдна. Седеше леко наклонен на една страна. Гърбицата му пречеше да застане изправен.
– Ваше Сиятелство! – Мъжът се поклони.
– Тръгнали ли са?
– Да, на път са – потвърди Родриго Борджия.
– В безопасност ли са?
– Можем само да се надяваме.
– Шарл разбра ли, че птичето е отлетяло?
– Веднага.
– Ще ги преследва ли?
– Вече е дал разпореждане!
Гласът на Борджия трепна, докато изричаше последните думи. Папата вдигна глава и погледна кардинала в очите.
– Да не би да премълчавате нещо, отче?
– Шарл настоява незабавно да изпратите османеца обратно.
Чибо усети, че Борджия го наблюдава внимателно.
"Опитва се да прочете мислите ми, дяволът му с дявол! – каза си папата. – Ех, Родриго, все още нямаш такива способности!
– Да не би да сме получили писмо от краля?
– Не, пристигна негов пратеник.
– Я, колко е бърз!
– Пратеникът е тръгнал веднага щом кралят е научил вестта.
По изражението на Борджия Инокентий VIII се досети, че пратеникът е някой важен човек.
– Кой ни е изпратил?
– Санута. Мъдрият си учител.
– Гледай ти! – възкликна папата. – Значи хлапето сериозно се е ядосало.
– Неминуемо беше, Ваше Сиятелство. С един удар разбихте плановете му за Йерусалим.
Устните на Инокентий VIII помръднаха безмълвно. Това обикновено означаваше, че е много доволен.
– Санута е придружен от още трима души. Кралят ни е изпратил общо четирима свои хора.
Папата изглеждаше още по-изненадан.
– Гледай ти! Цели четирима!
Инокентий VIII понечи да стане, като използва за опора подлакътниците на трона си. Личеше си, че му е изключително трудно. Въпреки това кардиналът не му се притече на помощ. Добре знаеше, че папата реагира остро на всеки опит на околните да му помогнат. "Махни си ръцете от мен!" – викаше той, колкото му глас държи.
Явно се боеше, че съвсем ще заприлича на старец или пък че могат да го отровят и при най-малкия физически контакт. А може би се страхуваше и от двете едновременно.
Най-накрая Чибо успя да се надигне от престола, въпреки болката в коленете. Взе си жезъла. Внимателно слезе от платформата, върху която стоеше тронът му. Изглеждаше замислен. Приближи се до Борджия и тихо попита:
– И какво казва Санута?
– Иска да върнем османеца.
– Нещо друго?
– Напомня за подписаното споразумение.
– Ти му обясни, че смятаме споразумението за невалидно, нали?