Видя за последно султана, когато посети столицата заради церемонията по сюнета на сина ѝ. Срещнаха се общо два-три пъти.
Чичек хатун отново си спомни, че не бе посмяла да погледне бащата на сина си в очите, когато той я посети в павилиона, който ѝ бяха отредили. Не бе събрала смелост да срещне погледа на султан Мехмед. Да надникне в онези черни очи, в които бушуваха морета, небето и земята се събираха, вилнееха урагани и присветваха мълнии. Както в старите дни, тя се бе поклонила, без да поглежда към падишаха.
– Господарю, дарявате на вашата робиня голямо щаст… – от вълнение не бе могла да довърши изречението си.
Бе разбрала, че султанът я приближава, по шумоленето на копринения килим под краката му. Сърцето ѝ се бе разтуптяло лудо.
Внезапно сякаш видя на отсрещната стена как Мехмед се навежда и хваща брадичката ѝ. Отново усети мириса му. О, боже! Ръцете му бяха толкова красиви, толкова нежни. И досега не можеше да разбере как тези фини ръце бяха в състояние да размахат меч. С нежните си, но силни пръсти Мехмед бе хванал брадичката ѝ и бе обърнал главата ѝ към него.
– Чичек Ах, гласът му! Нито за миг не можеше да забрави този плътен глас, който я обгръщаше, прегръщаше и пронизваше. Всички казваха, че султан Мехмед всява ужас в сърцата на враговете си. Чичек не вярваше на тези думи. Гласът на султана бе като водопад, който потушаваше изгарящите я страхове.
– Не си се променила. Все така хубава и свежа си, както в деня, през който те видях за пръв път.
Лъжа! Това беше пълна лъжа.
– Велики султане, вашата робиня По дяволите! Отново не бе могла да довърши изречението си.
Мехмед много добре знаеше, че Чичек започва да заеква, когато се развълнува.
– От толкова години имаме дете, а ти продължаваш да се наричаш моя робиня. Чичек хатун, ти си майката на сина ми.
– Султане, аз… аз Дотам беше. Колко глупава и колко жалка се бе почувствала Чичек пред Мехмед този ден.
Ако това се бе случило, когато бе млада, въобще нямаше да го мисли. Но сега… След толкова години. След като бе напуснала столицата, за да придружи Джем, когато бе станал санджакбей.
Сега от Мехмед я разделяше непреодолима стена. Както и многобройни млади, красиви и недокосвани наложници и любовници от четирите краища на света.
Мястото ѝ вече не бе в покоите на падишаха. Чичек го разбра съвсем ясно, когато Мехмед дойде да ѝ поднесе почитанията си. Вече бе бивша любимка на султана, която му бе родила син. Само толкова. Нямаше как да бъде по-близо до него. Можеше да се наслаждава на парфюма му само отдалеч. Разполагаше единствено със спомени в безсънните нощи.
Въпреки това не ѝ подхождаше да трепери и пелтечи пред Мехмед като някакво непохватно момиче, но беше безсилна в присъствието му.
Друго обаче я измъчваше повече.
Защо толкова се страхуваше от него?
Да, той беше султан Мехмед, но тя бе сръбска принцеса. Изпратиха я в Истанбул в името на мира с османците. Всички, както и тя самата, бяха наясно, че няма мъж, който да устои на чара на синьо-зелените ѝ очи. И наистина великият султан Мехмед, покорителят на Източната Римска империя, бе пленен от погледа ѝ веднага щом я зърна.
Чичек си спомни за деня, в който Дайе кадън ѝ съобщи, че ще бъде въведена в покоите на султан Мехмед.
Тогава сърцето ѝ щеше да изскочи от гърдите. Нямаше представа какво да каже, какво да прави и как да се държи. Наистина цял ден ѝ обясняваха как да спечели благоразположението на султана, но тя не бе в състояние да запомни и една дума.
– Не се страхувай! – успокояваше я Дайе кадън.
Но лесно ли бе да не се страхуваш? Още от момента, в които я уведомиха, че ще я изпратят в Константинопол, бе започнала да си представя срещата си със султана. Със сигурност щеше да е много грозен. Дебел, нисък, космат, недодялан варварин със сабя или боздуган в ръка. Едва ли щеше да е по-различен от османските войници, който разграбваха страната ѝ. Само дето дрехите му щяха да бъдат обсипани с елмази.
На стената пред нея изплува споменът как вратата се отваря и тя влиза в спалнята на султан Мехмед.
Къде ли е? Мъжът срещу нея най-вероятно бе някой от многобройните му слуги.
Млад и красив, със съвсем обикновено облекло.
Нямаше тюрбан на главата. Беше късо подстриган. Брадата му въобще не беше такава, каквато според нея трябваше да бъде брадата на падишаха – дълга до гърдите и сплъстена. По дрехите му нямаше нито един изумруд или диамант. Носеше съвсем обикновена риза с копчета и шалвари като всеки османец. Да, този човек трябва да е някой висш слуга. Сега ще отиде да извести грозния султан за пристигането ѝ.