Още щом го зърна, се досети, че е болен. Оттогава всеки ден един глас звънеше в главата ѝ: "Султан Мехмед е болен".
Когато в Истанбул Мехмед дойде да я посети, Чичек хатун веднага забеляза, че той се движи с мъка. Сякаш влачеше краката си по копринения килим. Султанът полагаше огромни усилия, за да не си личи, но не можа да скрие болежката си от бившата си любимка.
Падишахът не стъпваше здраво на земята както преди.
Чичек притвори очи. Отново се опита да заспи. Така копнееше да се унесе и да забрави всички мисли и страхове, които я измъчваха. Известно време се опитваше да прочисти съзнанието си от всички спомени и съмнения, но не се получи. Умът ѝ отказваше да заспи.
Спомни си как бе казала: "Султане, и вие изглеждате много добре". И тя излъга. Но нима можеше да го попита дали е болен?
– Е, не се чувствам зле, Чичек – беше ѝ се усмихнал в отговор той. – Пък и не искам да умра, без да поставя слънцето до полумесеца.
Да постави слънцето до полумесеца!
Съвсем живо си спомняше вечерта, в която чу тази фраза за пръв път.
През една нощ преди много години, докато лежаха в сладостна умора, тя бе поставила глава върху гърдите му, а той, унесен в мисли, бе вперил поглед в изрисувания със звезди таван. Чичек беше любопитна какво се върти в главата на султана, но мълчеше.
Дайе кадън я бе предупредила никога да не разпитва падишаха за какво мисли. "Ако искаш да попиташ за нещо султана, трябва да си търпелива. Ако пожелае да ти каже нещо, той ще го направи. Ако ще да не продума цяла нощ, ти няма да задаваш въпроси."
Слава богу, Мехмед не мълчеше по цели нощи.
– Знаеш ли, цвете мое… – каза ѝ той веднъж. – Не искам да умирам, без да поставя слънцето до полумесеца.
Какви бяха тези приказки? Тогава Чичек не бе разбрала какво иска да каже султанът, но щом чу думата "смърт", подскочи тревожно.
– Да умрете ли, господарю? Нека Аллах да ви закриля. Смъртта да стои далеч от вас.
И сега, докато си спомняше за онази нощ, Чичек сякаш отново почувства как Мехмед погали косите ѝ.
– Благодаря за пожеланията, Чичек, но и султаните умират.
– Господ да ви поживи. Нека ви дари с дълъг живот и власт. Все за това се моля.
Мехмед я целуна по бузата.
– Все пак, продължавам да съм на същото мнение. Султан Мехмед Завоевателя не трябва да умира, без да е поставил слънцето до полумесеца. Знаеш ли какво означава това? На какво е символ слънцето, и на какво – полумесецът?
Естествено, че не знаеше.
– Господарю, простете невежеството на робинята си.
– Полумесецът е символът на османската държава, Чичек. Когато полумесецът завладя Византия, той засия с пълното си великолепие. Но колкото и силно да свети месечината, не може да се мери със слънцето. Османците няма да се задоволят само с полумесеца.
Чичек хатун си припомни, че докато султанът ѝ обясняваше тези неща, тя милваше устните му, а той нежно целуваше върховете на пръстите ѝ. Цяла потръпна при този спомен.
– Е, щом полумесецът е османската държава, тогава на какво е символ слънцето?
Чичек хатун смръщи вежди.
– Султане, простете на робинята си. Мисля, че няма да издържа изпита.
Мехмед сякаш не я чу. Отново се бе унесъл в мисли. Когато Чичек го погледна в очите, за пръв път видя онзи буен пламък, който гореше там. Оттогава все се боеше да се взре в очите му.
– Слънцето… слънцето олицетворява Рим, Чичек. Страхувам се, че ако умра, без да съм поставил слънцето до полумесеца, светлината в държавата на правоверните ще помръкне. Делото ми ще остане незавършено, ако не поставя папската тиара до византийската корона. Османската държава трябва да обхваща целия свят.
И днес бащата на сина ѝ, мъжът на живота ѝ, падишахът не се бе отказал от слънцето. Макар да се движеше с мъка, той продължаваше да организира военен поход след военен поход и да язди коня си с меч в ръка. Само и само да осъществи мечтата си да постави слънцето до полумесеца.
Когато отиде в Истанбул за сюнета на Джем, Чичек хатун прекара с Мехмед около един час. Срещата им бе знак за дворцовите служители, че султанът продължава да цени бившата си фаворитка. Тя бе майка на най-малкия му син. Цветето на султан Мехмед Завоевателя.
Чичек хатун бе толкова развълнувана, щастлива и в същото време тъжна по време на срещата им, че не можа веднага да осъзнае важността на думите на Мехмед.
После, след като падишахът си тръгна, тя се замисли за празнината, която зееше вътре в нея. Загледана през прозореца към самотното море, в съзнанието ѝ отново изплува казаното от Мехмед: "Не искам да умирам, без да съм поставил слънцето до полумесеца".