В един миг всичко се бе променило. Дойде краят на мъките ѝ. Беше щастлива.
Най-после принцът я бе забелязал. Докато пътуваха към столицата, Джем често приближаваше коня си до каретата на Дилрюба и двамата разменяха по няколко думи.
– Добре ли си, момиче?
– Не се оплаквам, принце.
– Имаш ли нужда от нещо, момиче?
Един ден Дилрюба не издържа и се осмели да отвърне:
– Името на робинята ви е Дилрюба, господарю.
Момичето постоянно си спомняше как се засмя Джем тогава. Той въобще не усети, че се усмихва. Прислужниците в каретата се спогледаха и едва сподавиха кикота си.
Принцът приближи коня си по-близо, за да огледа добре Дилрюба, и каза:
– Хубаво. Моето е Джем.
Сръчка коня си и извика:
– И не си ми робиня.
От този ден Дилрюба сякаш летеше в облаците.
И не само тя. Всички бяха щастливи. На лицето на Чичек хатун грееше усмивка. Дори двамата сковани възпитатели на Джем с радост пришпорваха конете си. Бурханетин Челеби пееше песни вечер край огъня. Макар да грачеше като гарван, песните бяха хубави:
Дилрюба се чувстваше лека като пеперуда. Искаше ѝ се да пее и танцува.
Най-после животът ѝ се подреди.
Когато пристигнаха в двореца и разбраха, че падишаха го няма, сякаш всички си поразвалиха настроението. С изключение на Дилрюба. Според нея нямаше как великият султан да стои и да ги чака.
Столицата на османската държава ѝ се стори огромна. Едва сега разбра защо с превземането на Константинопол бащата на Джем бе разбунил целия свят. Истанбул беше истинска съкровищница. Рай на земята.
Дилрюба можеше да вижда любимия си всеки ден в този рай. Все още между тях не се бе случило нищо, дори не бяха оставали насаме. Но момичето беше щастливо, че може да вижда Джем.
Принцът ѝ четеше стиховете си. Дилрюба слушаше развълнувания му глас и се радваше всеки път, когато откриваше в римите нещо, което би могло да се отнася за нея.
Дилрюба потръпна цялата, когато чу тази строфа. Дали тя бе любимата, заради която Джем бе готов да се откаже от душата си?
– Е, хареса ли ти, момиче?
– Нали обещахте да не ме наричате повече така, принце?
– Харесва ми да те дразня.
– Толкова ли сте безсърдечен?
– Не, но си много красива, като се ядосаш, Дилрюба.
– А иначе съм грозна, така ли?
Джем веднага подскочи:
– Не, не исках да прозвучи така. Ти винаги си прекрасна.
– Наистина ли?
– Честна дума. Аллах ми е свидетел.
– Добре, кажете ми тогава, кой е влюбеният от стихотворението?
Джем сведе поглед.
– Аз – едва чуто отвърна той.
Дилрюба не можа да събере смелост, за да попита коя е любимата. Така или иначе виждаше отговора в погледа на принца.
В черните очи на Джем тя виждаше себе си.
Чичек хатун продължи да бродира с опънат нагоре показалец. Въобще не забеляза, че Дилрюба бе седнала до леглото ѝ. Без да вдига глава, Чичек повика момичето.
Майката на Джем не обърна внимание, че Дилрюба не ѝ отвръща. Скоро щяха да станат пет месеца, откакто пристигнаха в Одрин. Султан Мехмед беше поел на поход с армията в началото на април. От двайсет дни не бяха получавали вести от войската.
Напоследък не беше идвал нито военен вестоносец, нито писмо от столицата.
– Дилрюба, колко дни станаха? – подвикна Чичек.
Момичето отново не продума. Този път Гюлизар не издържа.
Леко я побутна. Дилрюба я изгледа учудено. Прислужницата ѝ направи знак с очи.
– Какво има, майко? – разтревожено попита момичето.
Чичек хатун се стресна, когато чу гласа на Дилрюба съвсем близо до себе си. Учуди се, че момичето е седнало в краката ѝ. Преди малко постелката бе празна.
– Въобще не съм усетила кога си се преместила. Сигурно съм се унесла.
От толкова мисли, грижи и радости за миг бе загубила връзка с настоящия момент.
– И аз, майко – призна си Дилрюба гузно. – Извинете ме, попитахте ли нещо?
Останалите жени в стаята се разсмяха, но с един убийствен поглед Чичек хатун ги накара да замълчат.
– Да – отвърна Чичек замислено. – Колко дни станаха?