Султан Мехмед кимна с глава. Погледна облаците над планината, които бяха започнали да порозовяват.
– Хайде, Хасан! – възкликна той. – Аз, Мехмед, завоевател на Константинопол, син на султан Мурад, те призовавам. Ти проводи пратеник, който да ми предаде, че ти дължа данък в размер на две хиляди златни дуката. Аз го изпратих обратно с думите: "Ще дойда след година, за да си платя всички дългове!" Ето ме, Хасан. Тук съм. А ти къде си? Излез!
Не се наложи да чакат дълго нападението на владетеля на Аккоюнлу Узун Хасан. След часа за утринна молитва се чуха бойни рогове и тъпани. Пешаците от дясното крило под командването на Зейнел Мирза, син на Хасан, нападнаха лявото крило на османската армия, ръководено от принц Мустафа. Без да оставят време за размисъл, пехотинците на Аккоюнлу и Каракоюнлу се спуснаха от склоновете на планината към османските позиции, където Мустафа бе разположил войниците си.
Но Узун Хасан не бе успял да предвиди последвалите събития. Еничарите на султан Мехмед и румелийските подразделения на османската войска се оказаха по-твърди и устойчиви от влажните скали, които проблясваха на слънцето.
Един от войниците на принц Мустафа на име Оруч с един удар свали от коня Зейнел Мирза. Преряза му гърлото и по този начин бързо реши изхода на битката. Когато видяха главата на предводителя си, забита на пика, войниците на Аккоюнлу започнаха безредно отстъпление.
Не можаха да стигнат далеч под дъжда от стрели и гюлета. Конницата на Узун Хасан, която дори не бе успяла да вземе участие в битката, панически обърна посоката си.
Още преди обед Узун Хасан разбра, че е надвит, и едва успя да се спаси от османския обръч с неколцина свои приближени. За няколко часа той изгуби цялата армия, която бе повел към Отлук Бели с надеждата за голяма победа. Войниците му бях съкрушени.
Гедик Ахмед паша се приближи към султан Мехмед, който наблюдаваше развоя на битката от гърба на коня си.
– Господарю, Хасан побягна. Да го последваме ли?
Без да отделя очи от кървавата битка, султанът даде знак да не преследват противника му. Той вече нямаше как да навреди на османската държава.
Узун Хасан яздеше по-бързо от вятъра. Взе разстоянието до Байбурт за един ден вместо за три. Пристигна при семейството си целият покрит в прах, без корона на главата и с раздран кафтан. От многохилядната му армия бе останала само една шепа хора. Останалите бягаха, като подпалваха всичко по пътя си, за да не оставят плячка за османците. Гореше дори разкошната шатра, в която Узун Хасан бе оставил съпругата си Шахбану и дъщеря си.
Щом видя завлеклата се към него Шахбану, Хасан извика, без да слиза от коня:
– Бягай!
Обезумяла, съпругата му се изпречи пред коня му. Косата ѝ бе разпиляна. По бузите ѝ се стичаха сълзи. Срути се на земята с хлипове.
Победеният владетел на Аккоюнлу се стъписа. Не знаеше как да постъпи. В главата му имаше само една мисъл.
– Бягай! – отново изкрещя той.
– Дъщеря ни я няма! Перишер я няма Зад гърба им прииждаха хиляди коне и хора. Сякаш цялата планина искаше да се стовари върху Хасан. Да спре означаваше да умре. Може би дори щеше да бъде смазан от конете на собствената си кавалерия.
– Тичай, жено! Тя вече трябва да е избягала. Бягай и ти!
Узун Хасан не чу какво казва жена му. Не се обърна да види дали идва. Пришпори коня си с всички сили.
През нощта се случи нещо невероятно. От Черно море дойде прохладен повей и отвя нетърпимата жега. Сякаш вятърът също празнуваше османската победа и искаше да разтуши уморените бойци. Лагерните огньове трепкаха на вятъра – като че ли танцуваха и се веселяха с победителите.
Султан Мехмед вечеряше и разговаряше за битката с везирите в шатрата си. Отвън се чу конски тропот. Падишахът вдигна глава и разпореди:
– Вижте кой идва. Ако са моите принцове, моите герои, да дойдат веднага, за да ги целуна по челата.
Гедик Ахмед паша отиде да провери. Не бяха принцовете, а вестоносец. Тъкмо беше скочил от коня си и се опитваше да укроти животното. Личеше си, че ездачът е изминал дълъг път.
След кратък разговор с вестоносеца Гедик Ахмед паша отново влезе в шатрата. Султан Мехмед веднага забеляза смръщените вежди на пашата.
– Какво става, Гедик? Нещо лошо ли е?
Пашата изглеждаше притеснен. Сякаш още не можеше да повярва на чутото и в същото време не знаеше как да съобщи вестта на господаря си.
– Дойде вестоносец… – започна нерешително той.
– Вестоносец ли? Откъде? Случило ли се е нещо?