Да, но какво можеше да му каже? "Направих грешка, татко… Нямахме вести и си помислих, че…"
Колко глупаво оправдание!
Може би по-добре беше да падне в краката му?
Баща му със сигурност щеше да го погледне с презрение, ако малкият му син стигне до подобно унижение.
Тогава нямаше да има значение дали е виновен или невинен, дали е сгрешил, или е постъпил правилно, дали е бил подведен или не.
Султан Мехмед щеше да каже:
– Не подобава на сина ми да коленичи, дори за да спаси живота си. Един истински султански син трябва да бъде готов да заплати цената на постъпката си.
Джем реши да се изправи срещу страховете си.
– Готов съм да платя цената! – прошепна той. – Щом трябва да умра, ще умра. Ще заплатя с живота си. Ако баща ми иска душата ми, нека я вземе. Готов съм да умра.
Разтрепери се. Не, не беше готов да умре. Стряскаше се всеки път, щом чуеше шум в коридора. Целият облян в пот, чакаше гласовете да се отдалечат. Сякаш се пържеше на огъня на ада.
Джем не искаше да умира.
Какво бе видял от живота? Нямаше още петнадесет лета. Едва се беше научил да ловува. Не бе минало много време, откакто бе убил рижия вълк. Още не бе полагал главата си в женски скут. Трябваше ли да умре само защото на тази невръстна възраст се бе наложило да взема решения като управник?
Дали баща му наистина искаше неговата смърт?
Сърцето му казваше: "Не я иска", но разумът му се съмняваше, че султанът ще го остави жив.
"Дали въобще има смисъл да го моля да ми прости?" – размишляваше Джем и сякаш чуваше отговора на баща си: "Да беше помислил, преди да свикваш Дивана. Сега вече е късно. Ако ти простя, какво ще си кажат хората? Султан Мехмед не може да надвие над сина си, как тогава ще се справи с поданиците си?"
Джем се изправи. Приближи се до запалената свещ и се загледа в сянката си върху стената.
Нима трепереше?
Опита се да застане неподвижно, но не успя.
От коридора се дочу скърцане.
Дали беше палачът?
Днес поне за петдесети път си задаваше този въпрос: Дали идва палачът? При всеки шум от стъпки това бе първата му мисъл.
Сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите. Джем се сви на канапето. Впери поглед във вратата. Може би всеки момент палачът безшумно щеше да влезе през вратата и да го окове във вериги.
Как трябваше да реагира?
Да се остави без съпротива в ръцете му?
Да го умолява да не го погубва?
Или да се разкрещи: "Невинен съм! Заведете ме при баща ми. Той никога не би сторил зло на малкия си син. Изправете ме пред султан Мехмед!".
При всички положения нямаше да го заведат при султана.
Когато Джем видя баща си да слиза от сала, се завтече да го посрещне, но четирима яки като канари еничари му препречиха пътя.
– Преминаването е забранено!
Джем се стъписа.
– Не ме ли познавате! Аз съм принц Джем. Заместник на великия везир.
Мъжете не се помръднаха.
– Великият везир се върна. Вече няма нужда от заместник.
– Искаш да кажеш, че е забранено да целуна ръка на баща си за добре дошъл?
Очевидно беше забранено.
В този момент Джем осъзна, че ще трябва да се бори за живота си.
Двама еничари го хванаха за ръцете и го отведоха в покоите му.
Джем се чувстваше като в затвор. Откакто еничарите затвориха вратата зад гърба си, никой не дойде да посети принца. А той се страхуваше да излезе навън.
Джем притвори очи. Представи си как се бори за живота си. Все пак бе здрав и силен. С един човек щеше да се справи. Но как щеше да надвие останалите стражари? Кой знае колко души щяха да му се нахвърлят. Накрая щеше да се изтощи и някой щеше да постави примката на шията му.
Принцът несъзнателно обви шията си с ръце. Пое си дълбоко въздух.
Щяха да го заловят така, както си седеше на дивана. Щяха да стегнат въжето около врата му. Джем сякаш вече усещаше грапавината на примката върху кожата си, пристягането около гърлото. Постепенно виковете му щяха да започнат да заглъхват. Щеше да остане без въздух… Може би щеше да успее да се освободи за момент, за да си поеме въздух… Щяха да завържат тялото му с вериги, за да не мърда.
Постепенно силите му щяха да го напуснат. Последен стон… Край.
Принцът наостри уши. От коридора се дочуха гласове. Сърцето му заудря лудо.
– Ето ги! Идват! – простена Джем.
Насочи поглед към дръжката на вратата. Тази част на стаята бе толкова тъмна, че дръжката въобще не се виждаше. "Когато вратата се отвори – помисли си принцът, – отвън ще нахлуе светлина и ще мога да видя убийците си."