От коридора се разнесе човешки говор. Джем не можеше да чуе за какво говорят, тъй като ушите му бяха заглъхнали от силните удари на сърцето му. Затаи дъх.
Като че ли си отиваха. Чу се шум от отдалечаващи се стъпки.
"Да не би само да ми се струва? – съсредоточи се принцът. – Да, отиват си! Топуркането заглъхва!"
Джем почти извика от облекчение.
– Простил ми е! Простил ми е! Баща ми няма да ме накаже! Почувства как гърдите му се отпускат и започва да диша по-леко. "Ще живея!"
Но така ли беше наистина? Може би щеше да продължи да живее само за кратко.
Поне засега палачите не бяха дошли при него. А може би щяха да отнемат живота на някой друг?
– Казах ти, че не трябваше да се връщаме в двореца! – промърмори Бурханетин Челеби.
– А какво да правим иначе? – попита го остро Сюлейман Челеби.
– Да помислим как да избягаме!
– Да бягаме ли? И къде ще отидем?
– Знам ли? Държавата е огромна. Все ще намерим някое скришно място. Докато отмине гневът на падишаха
– Ти луд ли си, челеби? От султан Мехмед не можаха да се отърват нито владетелите на византийците, нито на Аккоюнлу, нито на Каракоюнлу, та двама голтаци като нас ли ще успеят да избягат?
Бурханетин ядосано махна с ръка и се изправи. Безмълвно започна да се разхожда из стаята.
– А какво направихме ние? Сами почукахме на вратата му. И сега чакаме да ни убие.
Сюлейман Челеби погледна през прозореца.
– Да избягаме е все едно да признаем вината си. А пък така
– Така! Така чакаме палачът да дойде.
– Ааа, какво е нашето прегрешение? Нима няма да ни попитат защо сме постъпили така? И какво толкова сме направили, Бурханетин? Погрижили сме се държавата да не стои без управител.
– На кого ще го обясниш това?
– На падишаха.
– Султан Мехмед си няма друга работа и ще седне да слуша двамата възпитатели на сина си.
– Ще ни изслуша, Бурханетин. Това е султан Мехмед. Бива ли да разпоредиш смъртта на някого, без да си сигурен каква е работата? А ако ние сме виновни, значи и принцът е виновен. Ами майката на принца? Нима тя няма вина? И техните глави ще паднат.
Бурханетин Челеби понечи да каже нещо, но после се отказа. Отиде до вратата и се ослуша. Направи знак на Сюлейман да мълчи.
Хладнокръвието на Сюлейман Челеби внезапно се изпари. Възпитателят пребледня от страх. Прошепна с разтреперан глас:
– Господи!
– Шшшт!
– Идва ли някой?
Бурханетин рязко махна с ръка.
– Шшт!
Долепи ухо до вратата.
Краката на Сюлейман Челеби се подкосиха. Почувства, че вече съжалява за избора си. "Бурханетин беше прав! – замисли се той. – Не трябваше да пропускаме възможността да избягаме. Може би щяхме да извадим късмет… А сега…"
Сюлейман не издържа и се свлече на колене на пода. Когато Бурханетин се приближи към него, той едва намери сили да го попита:
– Какво чу?
Приятелят му сви рамене.
– Нищо.
– Кажи ми! Там имаше някой, нали?
Бурханетин Челеби не измъчва дълго приятеля си.
– Помниш ли дали еничарят, който ни доведе, заключи вратата?
– Неее! – Сюлейман сякаш се поколеба за момент. – Поне не чух да се превърта ключът в ключалката.
– Сигурен ли си?
– Да, сигурен съм.
Внезапно Бурханетин Челеби застина намясто и даде знак на Сюлейман да мълчи.
– Шшт!
Отиде отново до вратата. Допря ухо и се ослуша.
Тихичко хвана топката на вратата. Изчака няколко секунди.
Сюлейман Челеби едва си поемаше въздух от вълнение и не откъсваше поглед от ръката на Бурханетин.
Възпитателят завъртя внимателно топката на вратата. Направи пауза. После завъртя още малко. Спря. Ослуша се за пореден път.
На Сюлейман Челеби му идваше да извика: "Бурханетин, ако се помотаеш още малко, ще ми се пръсне сърцето!"
И ето че най-после мъжът завъртя топката докрай и вратата се отвори.
"Слава на Аллах!" – помислиха си двамата възпитатели едновременно.
В преддверието нямаше никого.
Изведнъж Сюлейман Челеби се оживи. Втурна се към вратата. Подаде глава и огледа коридора.
Беше съвсем празен.
– Ето че не сме затворници, Бурханетин – прошепна Сюлейман радостно. Съвсем забрави, че преди малко щеше да припадне от страх. – Видя ли? Напразно се кахъреше.
– Да бягаме!
– Няма нужда да бягаме. Ако ни смятаха за престъпници, щяха да поставят стражар пред вратата. Тук няма жива душа. – Сюлейман Челеби замълча за момент и после развълнувано продължи: – Както ти казах преди малко, неслучайно са нарекли падишаха Мехмед Завоевателя. Разбрал е, че нямаме вина. Можем да ходим където си искаме.