Бурханетин излезе в коридора.
– Да тръгваме тогава! – просъска той.
Сюлейман се поколеба.
– Да тръгваме, но накъде?
– Да видим принца. А после накъдето ни видят очите. За теб не знам, но аз няма да остана тук нито минута повече.
Поеха по дългия коридор, без да говорят. Трябваше да подминат четири врати. Да завият надясно, после наляво и щяха да излязат на двора. Оттам мислеха да влязат в резиденцията на султана и да тръгнат по коридора, който водеше към покоите на принц Джем.
Когато завиха надясно, установиха, че коридорът е съвсем тъмен. Не светеше нито една факла.
– Да се върнем и да опитаме от другата страна – предложи Сюлейман Челеби с треперещ глас.
– Няма да се връщаме! – възрази Бурханетин Челеби. – Какво като е тъмно? Ще се движим, като се придържаме към стената. Като преброим пет врати, значи трябва да завием наляво.
И възпитателят чевръсто пое по коридора.
– Чакай ме! Идвам – прошепна Сюлейман.
Отминаха първата врата. После втората. Очите им вече привикнаха към тъмното. Само две крачки ги деляха от третата врата.
Внезапно Сюлейман Челеби усети нечий дъх. Замръзна намясто. Облегна се на вратата.
– Тук има някого – прошепна той.
Бурханетин Челеби нямаше време да отговори. От третата врата изникнаха няколко силуета и му се нахвърлиха. Надянаха примка на врата му.
Сюлейман понечи да избяга, но вече бе твърде късно. Една силна ръка го сграбчи за гърлото. Последният звук, който чу, бе изхрущяването на адамовата си ябълка.
16
Когато Чичек хатун разтвори клепачи, пред премрежения ѝ поглед изникна красива женска глава. Дилрюба. Момичето я наблюдаваше с големите си нежни очи.
– Слава на Аллах! – прошепна момичето. – Идва на себе си!
Чичек се досети, че лежи в леглото си.
– Джем! – простена тя.
Почувства пронизваща болка в тила. Опита да се надигне. Дилрюба ѝ поднесе чаша вода.
Чичек усети ужасна горчивина в устата си. Сърцето ѝ се разтуптя лудо. "Какво ли са ми давали да пия? – запита се тя. – Дали не са ме отровили? Защо пулсът ми е толкова ускорен?"
Въпреки че уплахата ѝ нарастваше с всяка измината секунда, Чичек хатун отпи от чашата, която ѝ подаде Дилрюба.
Постара се да овладее треперещия си глас и попита:
– Припаднала ли съм? Помня, че изведнъж ми причерня.
Дилрюба кимна с глава.
– Много ни уплашихте.
– Кой ме донесе до стаята ми?
– Гюлизар.
Всъщност един друг въпрос вълнуваше Чичек.
– Повикахте ли лекар?
Над припадналата се наведе още една женска фигура.
– Е, хайде, господарке, нима има по-добър лекар от Гюлизар?
Прислужницата коленичи до ложето на Чичек хатун. Лицето ѝ бе бледо. Беше уплашена, но се стараеше да не го показва. "Има защо да се страхува – помисли си Чичек. – Ако падишахът е решил да ми вземе главата, и нейната ще падне." Но дори и да ѝ простят, Чичек беше убедена, че Гюлизар сама ще сложи край на живота си, ако загуби господарката си.
Кой знае още колко хора тръпнеха в ужас тази вечер в двореца! Единственият, който със сигурност не изпитваше страх, бе султан Мехмед. Може би в този миг той издаваше смъртни присъди.
Смърт!
Мисълта за смъртта веднага накара Чичек хатун да се изправи. С помощта на Дилрюба и Гюлизар тя успя да седне в леглото си.
– Принцът! – промълви тя. – Джем! Къде е Джем? Беше с мен в градината, а после изведнъж изчезна. Къде е?
Дилрюба запази мълчание.
Гюлизар доближи устните си до ухото на Чичек.
– В стаята си е.
Прислужницата се досещаше какво най-много иска да знае господарката ѝ, но се страхува да попита. Затова добави:
– Добре е.
– Има ли някой при него?
Гюлизар отрицателно поклати глава.
– Някой от везирите да го е посещавал?
Момичето отново отговори отрицателно.
– А някой от братята на принца?
– Никой.
Липсата на посетители можеше да означава само едно: султан Мехмед все още не бе решил съдбата на Джем. Нито нейната.
– Арестуван ли е?
Гюлизар сведе глава. Дилрюба заплака.
– Пред вратата му има стражи.
– Значи е арестуван. Принцът е арестуван.
Внезапно Чичек се сети: