– Отиди да го видиш, Дилрюба. Сега той има нужда от теб.
Момичето сведе поглед към земята.
– Ходих.
– И? Как е Джем?
– Не ме пуснаха при него – изхлипа Дилрюба.
Чичек почувства как у нея напира непреодолим гняв. Изправи се на крака.
– Гюлизар – разпореди тя, – дай ми да наметна нещо.
– Господарке
– Замълчи… Каква майка съм, ако не съм до сина си в такъв момент! На какво прилича това? Защо са го поставили под стража? Какво толкова е сторил? Можеше ли да предприеме нещо друго, след като нямаше вест от султана близо петдесет дни. Нима е престъпление, че е оглавил османската държава, когато нямаше никой друг? Като наследник Джем трябваше да се погрижи за бащините земи.
Дилрюба и Гюлизар напразно се опитваха да я спрат.
– Стойте, не излизайте! – умоляваха я те.
Чичек бе твърдо решена да отиде при сина си. Нямаше да го остави сам, каквото и да ставаше.
Щеше да е до него, независимо дали султанът смяташе да го оправдае, или да отнеме живота му.
Чичек хатун рязко отвори тежката врата. Стоящите отпред стражари препречиха пътя ѝ с пиките си.
Гюлизар я издърпа обратно в стаята и затвори вратата.
– Не ме ли чухте… Не ни разрешават да излизаме.
В първия момент Чичек хатун не можа да схване какво ѝ казва прислужницата.
Не разрешават ли?
Нещо жегна Чичек хатун отвътре. Лицето ѝ пламна.
"Какво означава това? – ядовито си помисли тя. – Защо султан Мехмед е поставил тези досадници пред вратата на жена си?"
В следващия момент един вътрешен глас ѝ подсказа: "Ти отдавна не си полското цвете на падишаха! Осъзнай се!".
Чичек обаче не беше готова да приеме тази истина. "Такава ли е благодарността на Мехмед за всичките ни интимни мигове? За това, че му родих прекрасен син?"
После премисли: "Какво ли съм очаквала? И аз, и Джем се държахме като метежници. Нима не е грях да посягаш към трона, докато падишахът е жив?"
Внезапно се разнесе силен женски писък.
– Оставете ме!
Чичек хатун бе изкрещяла, без да усети. Дори не позна гласа си. Викът ѝ бе луд, див, животински. Виеше като ранен звяр.
Изтръгна се от ръцете на Дилрюба и Гюлизар, които се опитваха да я успокоят.
– Няма да търпя това! Не мога просто да стоя и да чакам да ме убият.
Втурна се към вратата.
– Веднага трябва да видя падишаха!
Гюлизар се спусна след нея. Избута я, облегна се на вратата и разпери ръце пред Чичек.
– Моля ви, господарке! Недейте, мила господарке! Не позволяват да се излиза!
– Махни се от пътя ми!
– Господарке Чичек
– Няма я вече Чичек! Умря! Аз съм пленената сръбска принцеса Адриана!
Дилрюба се разплака от отчаяние.
Гюлизар не се отместваше от вратата, но Чичек хатун нямаше ни най-малко намерение да се откаже.
– Казах ти да се махнеш!
Хвана момичето за косите и я издърпа с все сила. Стенанията на Гюлизар накараха Чичек да спре за момент. Погледна ръцете си. От пръстите ѝ стърчаха два кичура коса.
Веднага след това тя посегна към дръжките на голямата двукрила врата.
– Излизам! – извика силно, за да я чуят стражите. – Не се опитвайте да ме спрете! Ще трябва да ме убиете!
Чичек с мъка издърпа тежките крила. Вратата се разтвори. Не можа да въздържи вика си при гледката, която се разкри пред очите ѝ.
– О, боже!
От учудване, радост и страх тя отново бе произнесла името божие на майчиния си език след толкова много години.
– Ти! – прошепна тя и сви ръце към гърдите си. – Ти!
17
Застанал неподвижно между двамата стражи, безмълвно я наблюдаваше султан Мехмед.
Известно време двамата се взираха един в друг, без да мигват. Сякаш времето бе спряло, а пространството бе загубило значение.
Всъщност и Чичек, и Мехмед осъзнаваха много добре важността на настоящия момент и обстоятелствата, които ги доведоха дотук.
Намираха се в двореца. А в него освен с величествен блясък бе пълно с коварни капани. От всеки ъгъл дебнеше опасност. Не беше ясно кой ти е приятел и кой враг.
Времето беше оставило следите си и върху двама им. Снажното и стройно тяло на Мехмед стоеше леко приведено с отпуснати рамена, въпреки опитите му да го държи изправено. Лицето му се гърчеше от болка, докато вървеше.
Чичек хатун отдавна не се поглеждаше в огледалото. Нямаше защо. Кой ли щеше да обърне внимание на хубостта ѝ?
Черните очи на любимия ѝ я наблюдаваха. Макар да изглеждаха уморени и притеснени, в тях проблясваха мълнии. Чичек хатун познаваше добре този поглед. "Ядосан е – досети се тя. – И то много!"