Султан Мехмед направи знак на Дилрюба и Гюлизар да излязат. И двете плачеха. Едната от болка, другата от страх.
– Кой спомена за някаква Адриана?
Чичек се стъписа. Мехмед настойчиво я гледаше в очите. Сякаш ѝ напомняше, че стои срещу падишаха, срещу един разгневен повелител, който щеше да реши съдбата ѝ и тази на сина ѝ. Поклони му се.
– Правилно ли чух? – настоя султанът. – Преди малко някаква жена крещеше, че името ѝ е Адриана.
Мехмед пристъпи прага на помещението. Чичек се отдръпна и сведе глава.
Султанът отиде до средата на стаята и се обърна.
– Коя е тази Адриана? Не я познавам.
Гласът на падишаха не издаваше никаква емоция.
Той много добре знаеше коя е Адриана. Без съмнение беше чул гневните ѝ викове. Защо питаше тогава?
Изведнъж Чичек хатун усети, че всичките ѝ страхове се изпариха. Или може би се стаиха в някои тъмен ъгъл?
Нямаше да стои с наведена глава. Трябваше да накара Мехмед да я изслуша.
Тя бе негова жена. Майка на сина му. Трябваше да се държи подобаващо.
Вдигна глава. Изправи рамене. Погледна смело падишаха в очите.
– Аз съм Адриана. Сръбската принцеса Адриана.
Лицето на султана не трепна. Той направи две крачки и се обърна към нея.
– А майката на сина ми? Тя къде е?
Мехмед приближи Чичек и хвана брадичката ѝ. Нежно я разтърси. Прокара показалец по бузите ѝ.
Чичек хатун почувства, че се разтапя. При първата им среща Мехмед я бе погалил по същия начин.
– Къде е любимото ми полско цвете? Какво е станало с него?
Гласът му бе мек и плътен. Чичек усети, че очите ѝ се пълнят със сълзи. "Само това не! – сепна се тя. – Не бива да се разплаквам точно сега!"
Султан Мехмед отдръпна дланта си от лицето ѝ. Постави ръце на кръста си и тръгна към прозореца.
– Да не би докато ме е нямало, както синът ми се е провъзгласил за падишах, така и майка му да се е обявила за кралица? – промълви султанът замислено.
"Ето – помисли си Чичек, – започва да ни съди."
Това бяха болезнени обвинения. И опасни. Може би щеше да е най-добре, ако падне ничком и помоли за прошка.
Но Чичек хатун не искаше да направи това. Нямаше да промени намерението си. След като я бе избрал за своя жена, тя щеше да се държи като жена на завоевател.
– Тук не съм виждала кралица, която да е извършила предателство.
Мехмед беше застанал с гръб към нея. Не трепваше. Чичек хатун не можеше да разбере дали султанът отдава някакво значение на думите ѝ. Всъщност не я бе грижа. Най-после осъзна, че повече не можеше да издържа на напрежението. Трябваше да се изправи срещу страха.
– Тук видях само една разтревожена жена, която нямаше избор.
Мехмед се извърна и я погледна през рамо.
– И за какво беше разтревожена тази жена?
– За мъжете си.
– За мъжете си, значи. И кои са тези късметлии?
– Единият е любимият ѝ, мъжът, когото обича до смърт.
– Само един мъж може да обича така.
Чичек ядовито тръсна глава.
– Една жена също може да обича до смърт.
Един поглед очи в очи с Мехмед ѝ бе достатъчен.
Чичек почувства, че у нея започна да напира гняв. Не беше сигурна докъде ще стигне, ако избухне. А трябваше да бъде изключително внимателна. Да послуша разума си, а не чувствата.
"Какво се опитваш да направиш, Мехмед? – питаше се тя. – Какви са тези подмятания? Казвай направо! Стига си ме измъчвал!"
– А другият?
Чичек хатун трепна:
– Какво, султане?
– Попитах за другия.
Гласът на султана прозвуча троснато и гневно. Но не това бе най-страшното.
– Нали каза, че жената се е тревожела за двама мъже. Както разбрах, единият е бил любимият ѝ. А другият?
Тонът на падишаха прозвуча заплашително.
Явно любезността му до момента е била само привидна. Чакал е подходящия момент, за да избухне.
"Е, щом това иска! – помисли си Чичек хатун. Погледна го предизвикателно и отвърна:
– Дарът от любимия ѝ.
– Какъв е този дар?
– Един син. Истински юнак.
Султан Мехмед направи няколко крачки. Върху лицето му бе изписана болка. Седна на дивана и едва чуто въздъхна.
– Добре, защо жената се е тревожела за тези двама мъже?
Решителният момент настъпи. Чичек знаеше, че от отговора ѝ зависи съдбата ѝ.
– Нямаше никакви вести за любимия си. Не беше ясно жив ли е, или мъртъв. Здрав ли е, или болен. Жената се страхуваше, че Господ може да ѝ го отнеме във всеки един момент.