– А защо жената се е тревожела за сина си? Той нали е бил до нея.
Чичек хатун отговори със спокоен, равномерен глас, който не издаваше никакви емоции:
– За живота му, разбира се. Ако с баща му се бе случило нещо, синът оставаше беззащитен, а има толкова много хора, готови да му сторят зло… Освен това
– И още нещо ли има?
Вече нямаше връщане назад. Чичек трябваше да каже всичко, което бе намислила.
– Жената се боеше да остави османската държава без управник.
Мехмед се изправи с подигравателна усмивка на лицето.
– Хаха! Значи жената се е тревожела за бъдещето на държавата?
Чичек замълча. Не обърна внимание на ироничната забележка на султана. Беше достатъчно да погледне лицето му. Там беше изписана болка.
– И какво? – продължи мисълта си Мехмед. – Реши да намери управник. Не ѝ ли хрумна, че по този начин излага на опасност сина, за чийто живот тъй много се страхува?
Чичек гордо повдигна рамене. Сръбската кръв във вените ѝ кипна.
– А какво трябваше да направи? – попита тя предизвикателно.
Самият факт, че противоречи и повишава тон на падишаха, беше достатъчен, за да ѝ вземат главата. Но поне после нямаше да разправят за нея, че коленичила и се е молила за живота си. Тя не бе една от многото наложници на султана. В жилите ѝ течеше царска кръв и тя щеше да се държи като истинска принцеса.
Чичек хатун застана пред султан Мехмед и го погледна изпитателно в очите. Искаше отговор. Въобще не беше очаквала, че ще стигне дотам. Внезапно страхът ѝ изчезна. Сърцето ѝ не трепваше.
– А какво трябваше да направи? – процеди тя през зъби.
Мехмед отбягваше погледа ѝ.
– Да изчака.
– Колко да чака? Един, два месеца? Цяла година? Колко, султане? Да чака, докато дойде някой и пререже гърлото на сина ѝ? Или докато разбунтувана тълпа обгради двореца? А може би докато някой от другите престолонаследници изпрати палач при сина ѝ?
Падишахът не отговори.
Страхът отново сграбчи Чичек. Емоциите повторно я завладяха. Вече не можеше да спре да говори. Трябваше да каже всичко докрай, каквито и да са последствията.
– Принцът няма никаква вина – гневно заяви тя.
– Знам – отвърна султанът.
Чичек хатун въобще не го чу.
– Нали постоянно го учат: "Вълците се нахвърлят върху държава без владетел".
– Така е.
– Той се изправи сам срещу вълците! – едва си пое въздух. – Но това не го е измислил той! Възпитателите и пашите
– Знам!
Чичек хатун отново не чу отговора на султана.
– Пък и кой друг да ръководи държавата, ако не синът ти? И въобще не е вярно, че се е самопровъзгласил за падишах! Това е клевета! Пълна лъжа! Той свика Дивана, но никога не е заемал мястото ти!
Султан Мехмед хвана Чичек за раменете и я разтърси.
– Знам!
Най-после Чичек хатун осъзна, че падишахът вече няколко пъти е казал: "Знам!".
– Знаеш ли?
– Да, молла Хюсрев ми разказа всичко. Защо и как се е случило. Кой е заплел интригата и е подтикнал Джем да постъпи така. Всичко знам.
"Пресвета Дево – помисли си Чичек, – нима има някаква надежда?" Постара се да не издаде вълнението и радостта си.
– Говори ли с принца? Позволи ли му да ти целуне ръка?
Султанът поклати глава.
– Нямаше нужда. Онова, което чух от Хюсрев ходжа, бе достатъчно.
– Тогава?
– Тогава, Чичек, взех следното решение. Главите на заговорниците ще паднат. Макар синът ми да не е имал лоши подбуди, е извършил престъпление. Нарушил е единоначалието в държавата.
Надеждата на Чичек хатун беше попарена. Краката ѝ се подкосиха. Очите ѝ се напълниха със сълзи. Обърна гръб, за да прикрие съкрушението си.
– Издадох ферман, в който оповестявам – продължи султанът, – че всеки, който заговорничи срещу единоначалието в държавата, го очаква смъртно наказание.
Чичек хатун почувства, че вече нищо няма значение за нея. Повече не можеше да сдържа виковете си. Изстена с все сила:
– Не! Неееееееее!
– Случаят е приключен! Заговорниците си получиха заслуженото.
– Джеееем!
Чичек се срути в краката на султан Мехмед и започна да го удря с юмруци.
– Джем! Злочестият ми син!
Съвсем загуби разсъдъка си. Впи нокти в кафтана на падишаха.
– Какво си направил? Защо? Отнел си живота на един невинен, Мехмед! ...
Султанът се наведе и се опита да изправи Чичек хатун, за да я успокои. Тя се отдръпна с ужас.
– Не ме докосвай! Ръцете ти са изцапани с кръвта на рожбата ми. Хайде, извикай палача, да вземе и главата на принцеса Адриана!