Султан Мехмед я хвана здраво за раменете.
– Не съм изцапал ръцете си с кръвта на невинен. Нито някога ще го направя! Виновниците заслужават наказание.
Падишахът остави Чичек да лежи на земята и пое към вратата.
– Главата на Джем си е на раменете. Наказах онези, които са го подвели.
Чичек хатун не можа да повярва на ушите си. Веднага скочи на крака. Спусна се към султан Мехмед.
– Жив ли е? Джем е жив?
Мехмед се усмихна.
– Виж! – обърна той дланите си към нея. – Ръцете ми са чисти! Не са опръскани с кръвта на невинен!
Чичек с благоговение обгърна ръцете на падишаха. Започна да целува пръстите му.
– Повелителю мой… скъпи султане… любими
– Все пак синът ми е допуснал грешка, извършил е грях – прошепна султан Мехмед. – И няма да се размине без наказание.
Чичек хатун се отдръпна. Щастието ѝ се оказа твърде кратко.
– Какво означава това?
– Ти също си виновна… Допуснала си принцът да попадне в клопка. И ти ще си изтърпиш наказанието.
Чичек хатун се изправи срещу султана с непроницаемо лице.
– Убий мен, но пощади Джем! – проговори тя хладно.
Мехмед се обърна към вратата.
– Утре двама виновници ще напуснат двореца. Хубавото ми полско цвете и скъпият ми син. Великият везир вече е тук, така че нуждата от заместници отпада. Няма причина принц Джем да остане тук.
Чичек хатун се опитваше да си събере мислите.
– А аз
– Отиваш с принца.
Чичек се учуди.
– Няма ли да видиш Джем?
Падишахът сякаш не я чу.
– Погрижи се за принца, Чичек… Чух, че дъщерята на Исфендяроглу е голяма красавица. Разбрах, че отначало Джем не е бил впечатлен от нея, но сега не спира да ѝ посвещава стихове.
Чичек хатун почувства, че кръвта отново се връща в лицето ѝ. Сладостна тръпка се разля по тялото ѝ. Животът щеше да продължи.
– Да, така е, султане. Двамата са неразделни.
Мехмед с нищо не показа да е чул отговора ѝ, а продължи да говори:
– Принцът е млад още за държавни дела, но е достатъчно голям, за да изпита удоволствията на любовта.
Чичек понечи да продума, но усети, че на гърлото ѝ е заседнала горчива буца. Замълча.
– И запомни. Невинните невинаги се спасяват, Чичек хатун!
Падишахът се обърна към вратата и потропа два пъти.
Двете крила бавно се разтвориха. Отпред стояха двамата стражари.
Мехмед се извърна леко.
– И още нещо! – прошепна той. – Повече да не съм чул за Адриана. Ако има принцеса, която някога е запалила огън в сърцето ми, това е красивото полско цвете, майката на сина ми. Нея познавам и обичам.
Излезе, преди Чичек хатун да има възможност да отговори.
Вероятно отиваше да постави слънцето при полумесеца. Чичек знаеше, че го вижда за последен път. Без да осъзнава, помаха с ръка. "Бъди щастлив, Мехмед, моя любов!" – помисли си тя.
Вратата се затвори.
Чичек хатун стоеше в средата на стаята и не можеше да спре да шепне: "Пресвета Дево, Пресвета Дево…"
Нямаше сили за по-дълга молитва. От очите ѝ рукнаха сълзи. Усети дълбока празнина в душата си.
18
Момичето напрегнато се опитваше да види нещо през желязната решетка на прозореца. Знаеше, че е невъзможно, но въпреки това не се отказваше.
– По дяволите! – изруга тя наум.
Погледът ѝ не стигаше дотам. Но не защото беше ниска на ръст, а защото прозорецът бе разположен твърде високо.
Никак не беше ниска. Дори бе твърде висока за възрастта си. Майка ѝ непрекъснато повтаряше: "Метнала се е на татко си!". Вече не помнеше какво казваше баща ѝ по този въпрос. Може би нищо.
Прозорците в спалнята на слугините бяха разположени толкова високо само с една цел: да не могат обитателките ѝ да избягат.
Момичето не знаеше за другите, нито я интересуваше, но тя лично не смяташе да бяга. Имаше работа за вършене в султанския дворец.
Но дори да беше тръгнала да се спасява – нима би стигнала далеч? Щяха да я хванат още в двора. После – да ѝ хвърлят един хубав бой. Десет, двайсет или петдесет тояги. Колкото нареди главният евнух.
Тя бе влязла в харема не като наложница, а като пленница от войната, и нямаше отърване от боя. Тук налагаха с тоягата с повод и без повод.
Ако не държиш подноса достатъчно изправен – една тояга.
Ако постелята ти не е добре оправена – три тояги.
Ако под ноктите ти има черно – пет тояги.
Всъщност тези, които удряха, бяха слуги като нея. Само дето бяха по-висшестоящи. Постоянно се питаше: каква е причината да са толкова жестоки? Единственият отговор, който ѝ хрумваше, бе: желанието да се освободят от болката, натрупана от боя, който са изяли през живота си.