Тя беше в двореца от два месеца. Или може би три? Не повече. Досега не бе видяла да бият някое от момичетата, които обучаваха за наложници. Може би го правеха тайно, но едва ли. Някой ден пострадалата наложница можеше да привлече погледа на султана и да бъде поканена в покоите му. И тогава какво щяха да правят?
Всъщност наложниците, както неопитните, така и вече обучените, имаха много по-тежко наказание: постоянното очакване дали ще бъдат допуснати до покоите на султана.
За повечето очакването беше безкрайно. Всяка вечер си лягаха угнетени, че и през този ден не са били избрани. Заспиваха с надеждата през утрешния ден да настъпи техният час. Вечерта идваше и те отново пристъпваха към леглото разочаровани. Най-големият страх на всяка наложница бе да остане незабелязана. Но за да привлекат вниманието на султана, момичетата първо трябваше да спечелят благоразположението на главния евхух, на Кетюда калфа и още толкова служители в харема. Понякога дори се налагаше да се разделят с някое от скътаните акчета. Друг път зависеха от благоволението на някой везир, паша или ага.
Момичето направи няколко крачки и се опита да разбере дали навън се развиделява.
Зад металната решетка бе тъмно.
Нощта не си бе отишла.
Преди не обичаше нощите, но сега нямаше търпение да се спусне здрачът. Тъмнината бе нейното убежище. Тогава идваше времето за спомени и мечти.
Момичето се сви върху постелката си. Веднага усети студенината на каменната настилка. Имаше чувството, че лежи направо на пода. Постелката ѝ нямаше никакъв пълнеж и представляваше просто едно избеляло парче плат.
Отначало подът ѝ се струваше болезнено твърд. Въртеше се по цяла нощ. Лежането я уморяваше повече от неспирната работа през деня. Студът на камъните я пронизваше до кости. Сега не усещаше нито болка, нито мраз. "Защо вече не ме боли? – чудеше се тя. – Свикнах ли, или съвсем съм загубила чувствителност."
Погледна към останалите спящи момичета в стаята. Всяка се бе свила на постелята си. Изглеждаха толкова отчаяни и самотни. Лежаха неподвижно, сякаш бяха мъртви. Единствено лекото повдигане на гърдите им издаваше, че са живи.
Една от тях въздъхваше тежко от време на време. Друга бълнуваше насън на непознат език. Може би викаше майка си или годеника си. Не беше ясно какво казва, но със сигурност бе изпълнено с копнеж и болка.
От горния етаж, където живееха наложниците, се чу детски плач.
Някаква жена изшътка на детето да мълчи. После едно от момичетата в стаята се разхлипа. Тъмнината беше пълна с шепоти и стеналия. Всъщност плачът беше забранен. Считаше се за признак на слабост. По-лошото бе, че можеше да бъде изтълкуван като проява на неблагодарност. "Гледай я тази никаквица! – говореха зад гърба на плачещата. – Вместо да се радва, че е в харема, седнала да плаче!"
Тук тъжните плачеха вечер тайничко под завивките. Иначе щяха да полудеят. И наложниците, и слугините, и робините, и пленничките имаха само един лек за болките си: сълзите.
Тя обаче не плачеше. Беше дала клетва.
Внезапно се разнесе тихо топуркане. Някой вървеше по коридора. Сигурно бе някоя от прислужниците, които работеха в кухнята. Тях ги будеха по-рано. Но сега още не бе дошло времето за тяхното ставане.
Момичето наостри уши. Не! Стъпките идваха насам. Вече ги чуваше по-ясно. Спряха точно пред вратата на нейната спалня.
– Ей, момиче!
Кое ли момиче търсеха? Тя се престори, че не чува.
– На тебе говоря, момиче! – обади се гласът по-силно.
Кое беше момичето? Нямаше ли си име? И да имаше, тук не наричаха слугините по имена. На всички викаха просто "момиче":
"Ела, момиче!"
"Тичай, момиче!"
"Момиче… момиче… момиче…"
Към мъжете се обръщаха с "Хей, ти!"
В нощната тишина се разнесе звук от стържене на метал. Някой пъхна ключа в ключалката.
И деветте обитателки на стаята се събудиха. Уплашени се чудеха коя от всички тях викат.
– Ставай, момиче! Оглуша ли?
Вече нямаше как да се преструваш на заспал.
Ключът се завъртя в ключалката и вратата се разтвори. В стаята влезе огромна тъмна фигура. Макар че лицето ѝ не се виждаше, нямаше съмнение коя е тази жена. Помощничката на Кетюда – Зюмбюл калфа. Тя беше толкова едра и дебела, че когато стъпваше по пода, дъските скърцаха и се тресяха.
– Ставай, момиче!
Зюмбюл калфа разтърси рамото ѝ. Щом стана ясно кое е търсеното момиче, останалите прислужници си отдъхнаха с облекчение.