– Ставам, калфа. Не е ли още рано?
– Не е. Вземи си вещите. Заминаваш!
В първия момент не разбра какво ѝ казват. Без да се замисля, протегна ръка и взе торбичката, която държеше под възглавницата си. Когато се изправи, в главата ѝ отново отекнаха последните думи на Зюмбюл: "Заминаваш!".
"Не – помисли си тя, – никъде няма да ходя. Тук имам работа за вършене."
Остави торбичката върху постелята си и се обърна към калфата.
– Къде заминавам?
Зюмбюл сериозно се ядоса. Не беше прието най-низшите слугини да задават въпроси. Помощник-калфата я срита в корема.
– Гледай ти какво безочие! Щом съм казала, ставаш! Обличай се! По най-бързия начин.
Стана ясно, че ако попита пак, ще изяде още някой ритник. Взе си вещите и стана. "Чакай ти! – помисли си момичето. – Знам как да те накарам да проговориш!"
Зюмбюл калфа беше с едро тяло, но с малко мозък, А пък момичето, макар да бе слабо и крехко, бе хитро като лисица.
Престори се, че се разкайва за въпроса си.
– Извинявай, калфа. Бях сънена и не знаех какво говоря. Защо ще те питам иначе? Пък и ти откъде да знаеш? Кой ще ти каже!?
Зюмбюл калфа се затътри към вратата.
– Не са ми казали, разбира се. Но аз знам!
След като излязоха в коридора, Зюмбюл се обърна да затвори и заключи вратата. Преди това просъска на слугините в стаята:
– Заспивайте!
После се обърна към момичето:
– А ти тръгвай пред мен.
– Не вярвам, че знаеш къде ще ме пратят.
Едрата ръка на Зюмбюл я сграбчи за косата. Писъкът на момичето раздра тишината. Калфата приближи главата ѝ към лицето си. Момичето сякаш се озова пред устата на някакво приказно чудовище. Бе толкова близо, че усети зловонния ѝ дъх.
– Отървавам се от теб! Отиваш на едно много далечно място. Далеч от двореца, близо до ада!
Пусна косите ѝ. Започна да побутва с юмрук главата ѝ, за да я накара да върви напред. Момичето вече не стенеше. Болката от оскубването бе много по-силна от неприятното усещане, причинено от ударите, които получаваше сега.
"Край! – мислеше си отчаяно тя. – Няма да мога да изпълня клетвата си. Черната вещица каза, че ще ме пратят далеч от двореца."
Излязоха на двора. Момичето усети нощния хлад. "Къде ли ме води?" – зачуди се тя.
Пред нея изникна висока стена, обвита в бръшлян. Зюмбюл разтвори някаква желязна порта, закрита сред листата на растението. Озова се от другата страна на стената.
Боже Господи!
Навсякъде огньове!
Също като в кошмарите ѝ.
Нощта бе обагрена в червено от факлите, които стотина конници държаха в ръцете си.
Един войник с железен шлем на главата бързо се приближи към тях. През процепа на преграда, спусната върху лицето му, очите му изглеждаха ококорени.
– Ето! – каза Зюмбюл калфа и избута момичето към мъжа. – Кетюда калфа избра тази.
Погледна го с края на окото си.
– Както ще разбереш, тази вечер ще има трима заточеници.
Войникът сякаш присви очите си под шлема. Кимна с глава, но не каза нито дума.
"Трима ли? – зачуди се момичето. – Значи ще изпращат и други пленници като нея?"
Зюмбюл калфа се обърна към момичето и го изгледа свирепо. То недоумяваше с какво бе предизвикало злобата ѝ. Дали с въпроса си къде ще я водят? Едва ли. По-скоро Зюмбюл мразеше всички хора.
– Да видим дали ще им е до метежи, като се озоват сред вълците и мечките в планината!
Момичето съвсем се обърка.
Имаше толкова неяснота.
Не знаеше къде отива.
Отвеждаха трима заточеници от двореца. "Заточение ли? – мислеше си тя. – Та аз така или иначе съм пленница. Каква е разликата между плена и заточението? За мен е едно и също!"
Зюмбюл надрънка един куп глупости само за да я стресне. Но все пак кои бяха другите двама заточеници освен нея?
А и за какъв метеж говореше?
Кой се бе бунтувал? Нищо не разбираше.
Планина… мечки… вълци… Какви пък бяха тези приказки?
Може би щяха да я изпратят на място, което е в планината. Ако е така, значи Зюмбюл е права. Ще бъде далеч от двореца. Но защо пък да е близо до ада?
Момичето тръгна с войника. Трябваше почти да тича, за да може да върви до него. Толкова големи крачки правеше той.
– Не се мотай, а върви! – промърмори мъжът.
Момичето му хвърли един бърз поглед. Очите му сякаш горяха, тъй като в тях се отразяваха пламъците от факлите на конниците. Слугинчето не можа да се сдържи.
– Може ли да попитам нещо?
Очакваше мъжът да я скастри, но без да забавя крачка, той ѝ отвърна: