– Питай.
– Зюмбюл калфа каза, че има трима заточеници. Кои са другите двама?
– Не се връзвай на приказките ѝ. Няма никакво заточение.
– Къде отиваме тогава?
– Принцът се връща в санджака, който управлява. След малко тръгва на път заедно с майка си. Повелителят разпореди да отпуснат няколко слуги от новите пленници за свитата му. Кетюда калфа изпрати теб.
Сякаш ѝ пораснаха крила.
Щеше да служи в свитата на принца!
Значи всичко се подреждаше. Все още имаше шанс да изпълни клетвата си.
Цялото ѝ тяло потръпна от радост. Сякаш ѝ бяха казали, че отива в рая. Точно когато си бе помислила, че всичко е загубено, се появи нова възможност.
– Благодаря ви, ефенди.
Войникът се извърна учудено и за първи път я погледна.
– Защо ми благодариш?
На устата ѝ беше да отвърне: "Спасихте ми живота!", но вместо това каза само:
– Задето ми отговорихте.
След малко стигнаха мястото, където трябваше да изчакат.
Пред тях имаше осем покрити карети. Слуги и лакеи мъкнеха сандъци. Сред колите изникна една жена и тръгна към момичето и войника.
– Поздрави я – подшушна мъжът на слугинчето.
– Коя е тя?
– Личната прислужница на Чичек хатун.
Момичето го погледна озадачено. Мустаците на войника се отъркаха в шлема му и изшумоляха. Вероятно се бе усмихнал, но нямаше как да се види.
– Няма как да знаеш коя е Чичек хатун. Тя е майката на принца.
Момичето не попита кой е принцът. "Който и да е – разсъждаваше то, – той е син на султан Мехмед. А пък майка му е една от наложниците на падишаха. Повече не ми трябва да знам."
Жената вече бе стигнала до тях.
– Тази ли е?
Мъжът кимна с глава и едва чуто измърмори нещо.
Жената протегна благоуханната си ръка към брадичката на момичето и изправи главата ѝ. Нежният аромат пробуди хиляди спомени в съзнанието на слугинчето.
– Името ми е Гюлизар. А ти как се казваш?
Въобще не знаеше какво да отвърне от изненада. Вече толкова бе свикнала с обръщението "момиче".
Погледна жената изпод мърлявата си забрадка. Усмивката ѝ бе толкова мила.
– Аз съм Не можа да довърши.
Внезапно дъхът ѝ секна.
Малко зад Гюлизар съгледа един младеж. Прекрасен и величествен. Приличаше на приказен герой.
Беше възседнал ален жребец, който на отблясъците от факлите сякаш пламтеше. Самият ездач излъчваше огнена светлина. Все едно беше същество от някакъв друг свят. Не бе възможно на тази земя да съществува подобна прелест. Младежът стоеше изправен върху коня си. Раменете му бяха широки, но осанката фина. Белите му дрехи изглеждаха червени на пламъците от факлите. Чалмата похлупваше цялото му чело. Дали веждите му бяха сключени? Не беше ясно от пръв поглед. Сключените вежди не биха му отивали. Може би трепкащата светлина на факлите само подлъгваше окото ѝ. Момичето се отвращаваше и страхуваше от мъже с големи бради. Младежът имаше едва набола брада. Червена, огнена брада. Момичето добре осъзнаваше, че всъщност цветът ѝ е черен.
"О, Аллах!" – възкликна наум слугинчето.
Не помнеше да е виждала през живота си по-красив и впечатляващ мъж. Той се разхождаше сред останалите конници и от време на време галеше жребеца си по врата. Момичето съвсем забрави къде се намира.
Гюлизар проследи погледа ѝ. После прошепна:
– Това е принцът.
– Принцът ли? Как се казва?
Слугинчето се уплаши, че силните удари на сърцето ѝ могат да бъдат чути от Гюлизар.
– Джем.
"Не – помисли си момичето. – Не е Джем. Това е Огнения принц."
– А ти как се казваш? Така и не ми каза.
Името, което ѝ хрумна, се изтръгна като стон от устните ѝ.
– Феримах.
– Няма време, Феримах.
После Гюлизар се обърна към слугинята, която бе дошла с нея.
– Веднага я заведете да се измие. Бързо! Не се бавете. Дайте ѝ да облече нещо… После ще видим Феримах не чу остатъка от нарежданията на Гюлизар. Забрави за дадената дума, за клетвата си.
Да, трябваше веднага да се измие! Тръгна със слугинята, както бе разпоредила благоуханната жена.
Огнения принц не трябваше да я вижда в това състояние.
Съвсем скоро процесията бе готова за потегляне. Един от еничарите се провикна: "Аллах напред, ние след него!" Гюлизар и останалите слугини помахаха на Феримах да побърза. Но точно тогава времето спря. Момичето не виждаше нищо друго, освен прекрасния момък.
Сякаш в двора бяха само тя и Огнения принц.
Дъхът ѝ секна. Не можеше да помръдне от мястото си. Не, веждите му не бяха сключени. Да, брадата му беше черна. А очите му, и те ли бяха черни? Да, да, да, наистина беше много красив.