От бялата му чалма стърчеше пауново перо, а под него на светлината на изгряващото слънце проблясваше синьо-зелен смарагд. Принцът стоеше изправен върху коня си и държеше сърмените юзди в лявата си ръка. Дясната му ръка стоеше отпусната върху бедрото му.
Той въобще не я виждаше. Премина покрай нея, без да я забележи. Въпреки това в нейните очи той продължаваше да бъде Огнения принц.
– Феримах!
Момичето въобще не чуваше, че я викат. Принцът заминаваше, а тя бе в неговата свита. Кой знае още колко пъти щяха да се срещнат, без той да я забележи.
– Феримах! Момиче!
Нечия ръка я дръпна силно. Най-после Феримах се опомни.
– Момиче, полудя ли? Не е позволено да зяпаш така принца. Хайде, върви! Вече тръгваме – каза Гюлизар.
Докато колата, в която я натовариха, подскачаше по каменната настилка на двора, Феримах си мислеше: "О, небеса! Защо ми причинявате това? Няма да играя тази игра. Няма да попадна в този капан!".
19
Студ сковаваше земята. Джем беше притеснен. Боеше се. Страхът от смъртта отново се бе настанил в сърцето му. Този път обаче не съществуването му бе в опасност, а животът на много скъп за него човек.
Принцът припряно се сви в кожуха, който бе наметнал над кафтана си. Пътуването от столицата до Кастамону им бе отнело цели два месеца. Дилрюба боледуваше и бяха принудени да правят чести почивки.
Момичето се топеше пред очите му, а той не знаеше какво да направи. По време на пътя Гюлизар и другите слугини варяха какви ли не отвари, за да я излекуват – но напразно. Влошаваше се от ден на ден.
Когато стигнаха двореца в Кастамону, всяка надежда, че ще оздравее, беше загубена. Едва вдишала местния въздух, Дилрюба съвсем залиня. По време на пътя поне ставаше и правеше по няколко крачки с помощта на слугините. После се опитваше да спи в подскачащата по неравните планински пътища карета.
Откакто пристигнаха, въобще не излизаше от стаята си в двореца. Единственото ѝ удоволствие бе да наблюдава през прозореца боровата гора, скалите и заснежените върхове на планината Кюре, излегната върху една висока кушетка.
Лежеше и ден, и нощ в полусвяст, а когато от време на време идваше на себе си, едва чуто промълвяваше:
– Къде е принцът?
– Тук съм, скъпа – прошепваше Джем в ухото ѝ.
– Простете, принце. Не ви Кашлица удавяше останалите думи.
Един ден Джем не издържа:
– Не може да продължава така. Дилрюба е като затворник в онази стая. Ще я изведа навън.
– Господи! Къде ще я водиш?
– В планината, майко. В планината. Към Къзълкая.
– Принце
– Без възражения. Ще видиш. Планинският въздух ще я изправи на крака.
Приготвиха специална кола. Поставиха два дюшека на дъното. Покриха колата с козя кожа, за да не влиза студ. Обвиха колелата с няколко чувала, за да намалят друсането. Когато всичко бе готово, Джем се запъти към стаята на болната.
Не ѝ беше казал какво е намислил, за да не я вълнува излишно.
Дилрюба седеше на кушетката до прозореца, потънала сред възглавници. Когато Джем влезе, някаква прислужница стана рязко и изпусна дървения гребен на господарката си. Дилрюба се стресна от шума на падналия предмет. Джем се ядоса.
– Внимавай, момиче! Виж как изплаши господарката си.
Дилрюба се опита да се усмихне.
– Не се сърдете, принце.
Гневът му сякаш стихна, но когато видя, че слугинята не откъсва очи от него, отново се наежи.
– Хайде, омитай се оттук!
После се наведе и прегърна Дилрюба.
– Принце!
Джем вдигна любимата си на ръце. Тя така се развълнува, че бузите ѝ леко поруменяха.
– Повелителю мой, какво правите?
– Отвеждам те.
– Пак ли на заточение? Този път къде?
– На Къзълкая. В планината.
Дилрюба се оживи. Притисна ръце към гърдите си.
– В планината ли казахте? В моята планина? – развълнувано избърбори тя.
– В твоята планина, Дилрюба. В нашата планина.
Слугите бяха готови да я поемат от ръцете му, но Джем не позволи. Момичето бе истински щастливо. Когато излязоха на чардака, тя помаха на прислужниците и подвикна:
– Ние тръгваме. Принцът ме отвежда.
Джем яздеше коня си до колата и постоянно надничаше, за да пита Дилрюба как е. Тя му се усмихваше в отговор.
– Много съм щастлива Понечи да каже още нещо, но се отказа.