– Какво има? Не се притеснявай! Казвай!
– Една малка молба – отвърна момичето със закачлива усмивка. – Тези кожи ми пречат да виждам. Може ли да ги разтворим леко.
– Студено е. Ще настинеш.
– Няма да допусна да изстине.
Обади се една от прислужниците – онази, която изпусна гребена. Наблюдаваше го, вперила поглед в него от края на колата.
– Да отгърнем покривалото. Не се тревожете, принце Момичето беше право. Каква полза, че беше извел Дилрюба навън, като така болната не виждаше нищо. Сякаш беше в кожен кафез.
– Да спрем за малко и да открехнем покривалото от тази страна – предложи Джем.
Преди да разтворят кожите, принцът се обърна към слугинята:
– Момиче, внимавай да не ѝ стане студено. Грижи се добре за нея.
Щом зърна Къзълкая, Дилрюба щеше да полети от радост.
– Господи, каква красота!
Снегът бе накичил дърветата с бяла премяна. Отдолу долиташе тътенът на планинския поток, който течеше в долината под тях.
Дилрюба сякаш не бе виждала по-прекрасно нещо на света.
– Благодаря ти! – шепнеше тя. – Благодаря, че ме доведе да погледам планината още веднъж.
Тогава Джем не осъзна, че с тези думи момичето искаше да се сбогува с него. Когато го разбра, вече бе твърде късно. От гърба на коня си принцът наблюдаваше дали слугинята завива достатъчно добре Дилрюба.
– Момиче, увий добре главата ѝ. Да не настине – даваше нареждания той. – Покрий я добре с кожуха. Тухлите, които си сложила под постелята, достатъчно топли ли бяха?
Дилрюба му се усмихна чаровно, също както в дните, през които пътуваха за Одрин.
– Принце, не се тревожете! Не ми е студено. А вие какво сте се покачили върху коня? Елате до мен.
Двамата седнаха върху постелята. Джем хвана ръката на Дилрюба в шепите си. Усети как любимата му лекичко потръпва. Но не от студ!
От щастие. Лицето ѝ порозовя. Очите ѝ заблестяха. Когато започнаха да прехвърчат снежинки, не се сдържа и извика ентусиазирано:
– Виж, Джем!
После осъзна, че го е нарекла по име, и тихо прошепна:
– Извинете, принце. Като видях снега Двамата се разсмяха. Момичето се смееше за пръв път от седмици насам.
– Принце, ще ми помогнете ли? Искам да пипна снега.
Джем подхвана Дилрюба за подмишниците, а слугинята повдигна краката ѝ. Заедно внимателно я примъкнаха към единия край на колата.
Момичето протегна ръка. Напълни шепата си със сняг. Когато усети падащите снежинки върху лицето си, нададе радостен вик.
После внезапно се разтрепери. Лицето ѝ пребледня. Джем веднага подвикна на слугинята:
– Момиче, бързо я покрий с кечето. Действай! Не се мотай!
Увиха я добре.
– Не се притеснявайте! – опита да се усмихне Дилрюба, без да повдига глава от възглавницата. – Мина ми. Вече съм добре.
Известно време двамата мълчаха, вперили поглед един в друг, унесени от клатушкането на колата.
Изведнъж Дилрюба прошушна:
– Е, как е? Напредвате ли със сръбския?
– Със сръбския ли?
– Да, Нада не ви ли помага да учите сръбски?
Едва тогава Джем си даде сметка, че любимата му ревнува от Нада.
Чаткането на копитата на Шимшек го изтръгна от мислите му.
Принцът погледна субашията, който водеше коня му. Лицето му бе зачервено от студ. Черните му вежди и мустаци опасваха един кървавочервен кръг.
– Аллах помага на този, който е на път, принце!
"Дали са верни думите му? – замисли се Джем. – Ако са истина, защо тогава красивата Дилрюба падна на легло?
Момичето се влоши още повече след разходката до Къзълкая. Изгаряше я треска.
Чичек хатун често възкликваше:
– Ех, принце, защо ти трябваше да я водиш в планината?
Джем изживяваше истински кошмар. Все се надяваше, че ще се събуди и ще чуе смеха на Дилрюба на двора.
Надеждите му не се сбъднаха.
20
А всичко бе започнало толкова хубаво! Като в един щастлив и светъл сън.
Първоначално Джем си бе помислил, че султан Мехмед няма да му прости. Особено след като един от доверените му хора съобщи, че веднага щом се е прибрал в двореца, баща му е наредил да убият Сюлейман Челеби и Бурханетин Челеби, а после да отсекат главите им и да ги окачат на крепостната стена.
– Палачът изрита телата им в морето, без дори да си направи труда да ги пъхне в чували – разказваше придворният, треперейки от страх.
Джем вярваше, че и него го очаква подобна участ. Може би с тази разлика, че нямаше да разчленят тялото му. Палачът щеше да го удуши, а после щяха да заровят трупа му в двора на някоя джамия. Дори не беше сигурен дали върху надгробния камък щеше да бъде издялан надпис: "Принц Джем, син на султан Мехмед Завоевателя". Пред смъртта всички бяха равни.