"Няма какво да си търся извинение – разкайваше се принцът. – Беше много грубо от моя страна да оглеждам така Нада пред Дилрюба. Ако майка ми не се беше прокашляла, кой знае колко време щях да я зяпам!"
Тогава Чичек хатун му обясни:
– Нада е подарък от Негово Величество падишаха. Кетюда калфа я доведе късно снощи. Тъкмо е навършила четиринадесет години. Веднага ми хрумна, че може да ти помага да напредваш със сръбския език. Повелителят ни е изпратил и няколко пленнички. Още не съм ги виждала. Гюлизар се занимава с тях.
Когато слънцето се показа зад отсрещния хълм, Джем вдигна ръка с думите:
– Аллах да благослови пътуването ни!
Шимшек потегли с бавни стъпки. Еничари, войници, коняри, слуги и лакеи се подредиха, за да поздравят Джем. Принцът се опитваше да отгатне от кой ли прозорец ги наблюдава баща му. Може би затова не забеляза слугинчето, което бе втренчило изумен поглед в него и в последния момент се опита да му се поклони. Нито пък чу вика на Гюлизар: "Момиче, какви ги вършиш? Бива ли да зяпаш така принца?"
Джем се досети какво се е случило веднага щом влезе в двора на палата.
Скочи от коня си и се спусна към стълбите.
– Дилрюба! Дилрюбааа!
На чардака се бяха събрали много хора. Всички бяха с опечалени лица. Гюлизар плачеше в един ъгъл. Принцът отвори вратата към стаята на Дилрюба. Чичек хатун му препречи пътя.
– Не влизай! Приеми моите съболезнования.
Джем подпря главата си на стената и не можеше да помръдне.
– Такава ѝ била съдбата, чедо. Какво да се прави? Животът продължава.
Принцът вдигна глава.
– Как продължава, майко? Как?
– Хайде! – прошепна му Чичек хатун. – Успокой се! Недей така пред всички! Все пак си султански син!
"Стига с този султански син!" – помисли си Джем, но замълча.
– Ех, сине, защо ти трябваше да я водиш в планината?
С тези думи майка му тръгна по коридора.
"О, Господи! – въздъхна наум. – Нима е права? Наистина ли е моя вината за смъртта ѝ?"
– Не ѝ обръщайте внимание, принце!
Джем стреснато вдигна глава.
Пак онази слугиня. Същата, която изпусна гребена на Дилрюба, а после дойде с тях в планината.
– Какво казваш, момиче?
– Не обръщайте внимание на думите на майка ви!
Тъкмо се канеше да ѝ кресне, за да не се осмелява друг път да говори така, когато съзря очите ѝ. Бяха подпухнали от плач.
– Ти… – прошепна принцът с удивление.
– Хубаво бе, че я заведохте на разходка, господарю. Направихте я много щастлива.
– Беше ли до нея, когато издъхна? – с мъка попита Джем. Момичето мълчаливо сведе глава.
– Мъчи ли се много? Пита ли за мен?
Слугинчето направи една крачка напред. По едната ѝ буза се търкулна сълза.
– Поръча да ви кажа: Нека принцът занесе тялото ми на Къзълкая. Така завинаги ще мога да гледам долината от горе.
Джем почувства, че го задавя плач.
– Как се казваш?
– Феримах.
Принцът дълго гледа момичето в очите. После попита:
– На кого прислугваш?
– На майка ви. Когато Дилрюба се разболя
– От този момент нататък ще бъдеш моя прислужница.
Принцът понечи да влезе в стаята. Искаше да поседи до тялото на любимата си.
Феримах направи нещо нечувано. Препречи му пътя и каза:
– Не влизайте. Нека остане красива в спомените ви.
Джем не можеше да преглътне мъката си.
Обърна се и тръгна към чардака. Нада се опита да привлече вниманието му, докато минаваше покрай нея. Той сякаш не я забеляза. Имаше важни дела.
Джем нагласи всичко, както бе пожелала любимата му. На следващия ден пое към върха заедно с тялото на Дилрюба в обшитата с кози кожи кола. Този път обаче бяха свалили покривалото. Опитваха се да го вразумят, че това не е богоугодно, но Феримах го убеди, че е взел правилното решение. Момичето не сваляше очи от принца. Насърчи го:
– Не ги слушай! Какво лошо има в това да си до любимата си в последното ѝ пътуване? Ех, да можеха всички влюбени да са заедно!
Изкопаха гроба на Дилрюба на едно открито място точно под Къзълкая. Разкриваше се великолепна гледка към цялата долина. Джем със собствените си ръце положи тялото на любимата си в земята.
– Хайде, тръгваме! – прошепна ѝ той както през онзи ден, когато поеха на разходка към планината. Сега обаче всичко беше различно. Дилрюба вече не държеше ръката му.
Докато заравяха гроба, започна да прехвърча сняг.
– Спрете! – заповяда принцът. – Изчакайте снегът да покрие тялото ѝ.