– А ти как мислиш? – бе запитала Чичек хатун Феримах през онзи ден. – Има ли някаква полза за принца от тези приказки?
– Казват, че във всяка приказка има по малко истина. Не трябва да подминаваме приказките с насмешка, а да си вадим поука от тях. Освен това дервишът разказва какво се е случвало с предците ни. Вярно, че е било много отдавна, но се е случило. Така господарят изучава миналото си. Изучава държавността. Научава повече за произхода си. Принцът казва, че не трябва да пазим историята на Саръ Салтук само за себе си. Всички трябва да я научат. Прав е. Ако се предава само от уста на уста, един ден може да се загуби и да изчезне.
– Е, какво може да се направи? Приказката ще изчезне с човека, който я помни.
– Не, няма да стане така.
– А как?
– Записваме историите. Дервишът разказва, аз пиша, а принцът поправя грешките ми.
Чичек хатун най-после бе разгадала тайната на сина си. Той караше прислужницата да записва приказките на дервиша, за да бъде подготвен за управлението на османската държава.
Сега наблюдаваше застаналата срещу нея Нада. "Дали е права? – помисли си Чичек. – Дали наистина е възможно слугинята и дервишът да са шпиони?"
Майчиният инстинкт бързо отхвърли тази възможност. Умът на Феримах бе остър като бръснач. Принцът явно бе оценил това нейно качество. Както се нуждаеше от Нада, за да задоволява желанията на тялото си, така се нуждаеше и от Феримах, за да удовлетворява потребностите на ума си. Джем не можеше нито без едната, нито без другата.
Гюлизар излезе права, когато каза, че девойчето е много умно. И Джем, и Чичек хатун се нуждаеха от острия ѝ разум.
Но в това момиче имаше нещо странно.
В очите на Нада Феримах бе просто една слугиня. Майката на Огуз не можеше да разбере защо Джем е толкова привързан към тази прислужница. Нада ревнуваше, макар да не искаше да си признае. Все пак тя бе жената на принца. Не беше редно да ревнува от някаква слугиня, пък била тя и много красива.
Чичек хатун се чудеше как да успокои разстроената Нада. Внезапно ѝ хрумна една идея, неочаквана и за самата нея. Смигна заговорнически на момичето.
– Джем ти казва, че дервишът му разказва приказки, но истината е друга.
Нада я погледна учудено.
– Каква е истината?
Чичек постави показалец пред устните си и прошепна:
– Говорят си тайни работи. Ти не се тревожи.
– Е, щом е така… – въздъхна Нада съкрушено.
Пое към вратата. Направи няколко крачки, но спря. Обърна се отново към Чичек.
– Ами онази слугиня?
Не дочака отговор и излезе през вратата.
Чичек хатун и Гюлизар се спогледаха. Прислужницата прехапа долната си устна, за да не се разсмее. Майката на принца повдигна рамене и въздъхна. Жените са жени навсякъде. И в султанския дворец, и в караманския палат. На Чичек хатун обаче сега не ѝ се занимаваше с негласното съревнование между Нада и Феримах.
Чичек хатун следеше внимателно какво се случва в столицата. Премисляше всичко чуто.
Напоследък я тревожеше и поведението на Феримах. Струваше ѝ се, че момичето прикрито следи всяка нейна дума или жест. Ето и сега – уж намотаваше кълбо, приседнала на постелката в ъгъла, но всъщност следеше действията на Чичек хатун. Сякаш тутакси бе готова да скочи, за да изпълни някоя заповед на господарката.
Постепенно съмненията на Нада бяха завладели и Чичек хатун. "Дали пък наистина момичето не е нечий шпионин?" – питаше се тя.
Добре, но чий? На Баязид? Едва ли. На Гюлбахар, майката на Баязид? Тази възможност не бе изключена: Чичек хатун бе убедена, че Гюлбахар има свои хора в двореца в Караман, които ѝ донасят какво се случва с принц Джем, но не беше сигурна, че Феримах е сред тях.
Момичето бе подарък от султан Мехмед. Ами ако Феримах бе съгледвачка на падишаха? Досмеша я – как може да ѝ хрумне такова нещо? Великият завоевател да изпрати някакво момиче да следи старата му жена и наследника му До Караман достигна слух, че през март султанът отишъл в Гебзе. Разправяха, че падишахът постоянно повтарял: "Не подхожда на един воин да стои само в двореца. Трябва да ида до Гебзе да нагледам шатрата си и да се поразсея". Чичек хатун бе убедена, че Мехмед не е отишъл до Гебзе без причина. Готвеше се да посегне към слънцето, за да го постави до полумесеца.
От столичния град не спираха да идват вести, които по-скоро би трябвало да я убедят в обратното. "Падишахът е много болен. Всеки ден става все по-зле. Лекарствата не помагат. Повелителят вече едва ходи".