Там стоеше Огнения принц!
Оранжевожълтата светлина на факлите обгръщаше Джем също както в нощта, през която Феримах го видя за първи път.
От острия поглед на Феримах не убягна нежеланието на двамата вестоносци да се включат в провъзгласяването на Джем.
– Господарке – прошепна Феримах на Чичек хатун, която сияеше от щастие, и посочи с очи новодошлите.
Чичек разбра и веднага плесна с ръце.
– Хайде, всички долу! Отворете голямата зала. Да видим какво имат да ни съобщят пратениците.
Мъжете започнаха да разказват. Още на второто изречение лицата на всички посърнаха. Гюлизар се втурна да носи вода на Чичек хатун. Принц Джем пребледня като платно.
– Отровен ли е бил? – прошепна той. – Баща ми е бил отровен?
По-възрастният от вестоносците отвърна:
– Така твърдят, принце.
"Принце ли?" – сепна се Феримах. В главата ѝ веднага се завъртя един въпрос. Защо този човек нарича Джем "принц", след като чу как всички придворни викаха на двора "Да живее султан Джем!".
Слугинята се огледа. Никой не беше обърнал внимание на тази подробност. Всички бяха шокирани от вестта как е умрял падишахът. На Феримах обаче ѝ бе все едно кой, как и защо е убил султан Мехмед.
В същото време пратеникът продължаваше да разказва:
– Имало хора, които видели как еврейският лекар Ладжапо, известен като Яхия паша, е добавил някаква течност към обезболяващата отвара на господаря. Освен това, преди да издъхне, падишахът казал на великия везир: "Защо ме погубиха докторите?".
– Ах, Мехмед… скъпи мой… султане Никой не обърна внимание на воплите и стенанията на Чичек хатун.
– Кой стои зад това вероломство? – ядосано попита Джем.
– Най-големият вероломния със сигурност е евреинът – обади се вторият вестоносец. – Разбира се, и тези, които не са известили навреме за злодеянието му. Случаят е много заплетен, принце.
"Отново "принце" – мислено отбеляза Феримах.
Внезапно Джем се развълнува.
Най-после се бе досетил да зададе най-важния въпрос:
– Кога точно почина баща ми?
– Ако не броим днешния ден, преди… – започна колебливо по-възрастният вестоносец.
– На коя дата? Кажете ми точния ден.
– Султан Мехмед издъхна на трети май вечерта, малко след часа за вечерна молитва
– Какво? – подскочи Чичек хатун. – Искате да кажете, че падишахът е починал преди четири дни?
Джем изтръпна.
Чичек хатун изпадна в ужас.
Нада се разтрепери.
Сърцето на Феримах щеше да изскочи от гърдите.
Четири дни!
От смъртта на падишаха бяха изминали цели четири дни, а те научаваха едва сега.
Кой знае какво се бе случило през това време?
Джем отпусна рамене и погледна към майка си.
– Нали великият везир бе обещал веднага да ни извести? – прошепна съкрушено той.
По-младият вестоносец се прокашля.
– Мехмед паша веднага проводи пратеник, принце. Още преди да е изстинало тялото на повелителя
– Еее, този човек по пътя ли се загуби? Цели четири дни и още го няма.
Този път се прокашля старият вестоносец.
– Пратеникът е бил убит по пътя, принце… Откраднали са писмото, което е носел.
Всичко се бе объркало.
Планът им бе пропаднал.
А може би Феримах впери поглед в Джем. Той целият трепереше от напрежение.
– И какво излиза? Цели четири дни османският трон е без владетел?
В очите на принца светеха пламъци.
Двамата вестоносци се спогледаха.
– Говорете! Защо млъкнахте? Държавата е без владетел, така ли?
По-възрастният дълго прочиства гърлото си, преди да отвърне:
– Не. Великият везир се опита да скрие вестта за смъртта на падишаха от войниците. Върна се в столицата. Истанбул обаче вече бе разбунен. По някакъв начин се бе разчуло. Метежниците палеха всичко наред. Убиха Нишанджъ Мехмед паша, докато се опитваше да ги вразуми. Принц Баязид Чичек хатун се изправи.
– Принц Баязид е в столицата?
– Не е. Но както знаете, синът му Коркут е в двореца. Войниците го намериха. Абдулах, бейлербеят на Анадола, обяви принц Коркут за временен владетел, докато баща му Баязид дойде от Амасия и заеме престола. Войниците му се поклониха.
– Какво? Поставили са на престола едно дете? – едва изрече Чичек хатун и бавно се свлече на дивана.
– Вълкът! – прошепна съвсем тихо Джем, така че да го чуе само Феримах.
– Какъв вълк, принце?
– Рижият вълк. Отървах се от него.
Феримах хвърли бърз поглед към Джем. На лицето му се бе разляла странна усмивка. Слугинята си спомни разказа на принца за преживелиците му в планините на Кастамону: за срещата му с дервиша и убийството на звяра. Джем постоянно се боеше, че вълкът може да се върне, повикан от жаждата му за власт. Сега тайничко се радваше на случилото се. "Престолът е зает от друг, аз няма какво повече да направя" – мислеше си той. Феримах обаче знаеше, че сега в принца се обажда и един друг глас, който му нашепва: "Не се предавай! Трябва да се бориш!".