Всички се разтърчаха. Подготовката поеха четиримата съюзници на Джем.
Дервишът Абу хайр Руми.
Слугинята Феримах.
Майката на принца – Чичек хатун.
Сръбкинята Нада.
Феримах не можеше да повярва, че върши всичко това. "Нима тичам подир сина на султан Мехмед? – чудеше се тя на себе си. – Нима се боя за живота му и се моля за победата му? Това не съм аз! Къде ли съм изгубила разсъдъка си?"
Слугинята излезе на двора. Навън бушуваше море от факли.
Също като през онази нощ, принцът бе възседнал коня си. Също като през онази нощ, светлината на факлите обагряше дрехите и лицето му. Милиони червени пламъчета се отразяваха в меча, който Джем размахваше във въздуха.
"Вълкът се върна – прошепна ѝ един глас. – Слава богу, вълкът се върна." Нищо друго нямаше значение. Огнения принц трябваше да посегне към властта. Престолът му принадлежеше.
Феримах се затича към Джем. Въобще не обърна внимание, че още е по ленена нощница. Вдигна полите си до колената, за да може да тича по-лесно. Не ѝ пукаше, че е разголила краката си.
Тя бе една обикновена слугиня.
От време на време се блъсваше в някого, един човек дори падна. Феримах обаче бе като заслепена. Тя продължаваше да тича и да крещи:
– Да живее султан Джем!
Гласът ѝ отекваше като ехо сред стените на двора.
– Да живее султан Джем! ...
26
– Покажи ми пътя! – прошепна Франческо дела Ровере към Христос от разпятието. – Какво да сторя?
Папата се бе уединил в молитвената стая с надеждата да получи прозрение или съвет от Бог как да постъпи.
Нозете вече го боляха от дългото коленичене. Беше уплашен. "Положението е опасно! – мислеше си той. – Турците се движат на север. Приближават към Светия престол, към Рим."
Ако не беше съпротивата, която им оказа Неаполитанското кралство, отдавна щяха да са обградили Рим. Онова, което не направиха християнските крале, го направи обикновеният народ. Жени, мъже и деца устояваха на османските набези. Те палеха селата и нивите си, за да не оставят плячка за турците, отравяха кладенците.
Въпреки това папа Сикст IV беше на тръни.
Султан Мехмед бе повел отново войските си на поход.
Папата нямаше да се тревожи толкова, ако бе получил това сведение само от един източник. Само че в два последователни дни и венецианският, и генуезкият посланик му съобщиха една и съща вест: "Османската войска тръгва на поход начело с падишаха".
Накъде ли бе поел султан Мехмед този път?
Когато преди осем години шпионинът от султанския дворец бе съобщил, че османската войска тръгва от Константинопол, Франческо дела Ровере бе загубил спокойния си сън. Всички крале също се бояха османците да не поемат на запад. И докато цяла Европа тръпнеше в ужас, султанът поведе войската си на изток и извоюва още една голяма победа. Страховете и приготовленията се оказаха напразни, но все пак по този повод Рим бе успял да изкопни немалко пари от християнските владетели.
А сега накъде ли щеше да тръгне Мехмед? Към Рим? Към Родос? Накъде?
Ако поеме към Родос?
Внезапно папата се сепна. Откъде ли му хрумна тази мисъл? Скоро не се бе сещал за острова. А сега изведнъж… да не би Господ да се опитва да му подскаже нещо?
Дали пък нападението на турците над Отранто не бе извършено само за заблуда? Дали султан Мехмед не бе скрил основната част от флота си някъде на юг? Възможно бе османските кораби по италианските брегове в уречен ден да се върнат на изток към истинската цел на султана – Родос.
Франческо дела Ровере вдигна поглед към разпятието и прошепна на Спасителя: "Какво значение има дали е Рим или Родос? Нали на острова са твоите рицари?"
Родос бе важен за християните почти колкото Рим. Орденът на хоспиталиерите, създаден, за да освободи Божи гроб, бе намерил убежище на това късче суша след завладяването на Йерусалим от султан Саладин Аюб. Монасите рицари се готвеха някой ден да се качат на корабите и отново да обсадят свещения град.
В ушите на папата още кънтеше гласът на поредния френски крал с името Луи: "Ако Бог пожелае, всичко е възможно".
Припомняйки си тези думи, Дела Ровере се разсмя, въпреки всичките си страхове и тревоги.
Ако султан Мехмед се заемеше с Родос, Рим щеше да бъде спасен. Поне докато Франческо стоеше на папския престол. Той нямаше да остане в историята като папата, който е изоставил Рим на варварите и е избягал.